Вървях. Навсякъде нещо се търгуваше, това също не се беше променило: мотоциклетисти предлагаха бърз превоз, магазините продаваха квадратен метър на ъгъла за паркиране на скутера, амбулантни търговци размахваха часовници втора употреба, рециклирани двигатели и кокосово мляко в пластмасови чашки. Същински див капитализъм — икономическата динамика тук беше забележителна. Чудех се защо изобщо някой се бе страхувал, че комунизмът ще пусне корени в местната култура. Северът беше погълнал Сайгон като вирус и за двайсет години този вирус така беше заразил гостоприемника, че Ханой настояваше за промяна, благоприлично наричана „реформи“, но всъщност ставаше въпрос просто за „капитализъм“. Да спасяваме тези хора от комунизма? Господи, ако някой днес се нуждаеше от спасение, това беше Ханой. А ние можехме просто да си седим и да се наслаждаваме на представлението.
Но за това се изискваше търпение, предполагам, както и далновидност, а тези качества не влизаха в първата десетка на американските ценности. Е, поне не се налагаше да участваме в сегашното продължение на същия филм: „Америка използва армията си, за да преобрази Близкия изток и да сложи край на съвременната тирания“.
Продължение друг път, помислих си. Това си беше шибан римейк. И краят ще е абсолютно същият.
С радост открих познатата ми от миналото опера, която сега бе преименувана на „общински театър“. Както и катедралата „Св. Богородица“, която също като сградата на общината беше остатък от френското управление по тези земи. Харесваше ми, че местните не се бяха опитвали дори да заличат колониалното си наследство. Приемането му, дори гордостта им от него говореше за културна зрялост, на която установих, че се възхищавам.
Усмихнах се. Може би много ги ласкаех. Може би бяха прекалено заети да печелят пари, за да им пука.
Открих магазин, в който продаваха ножове. В него за десет долара си купих сгъваемо хладно оръжие от неизвестна марка с десетсантиметрово острие. Предпочитах нещо по-качествено, но трябваше да се примиря с наличното. Ударих тъпата страна на ножа няколко пъти в дланта си и останах доволен от доброто заключване. Сигурен бях, че острието е наточено, поне засега. Докс, който беше почти фетишист на тема ножове, сигурно щеше да ми се изсмее на покупката. Но когато става въпрос за остриета, аз се придържам към основните неща: да може да се забие в целта. Упражнението се повтаря колкото е необходимо. Досега тези правила ми вършеха работа.
Мисълта за едрия снайперист заседна в ума ми. Не исках да мисля за него — точно сега с нищо не можех да му помогна и тези мисли си бяха разхищение и отвличане на вниманието. Но онзи последен негов вик отекна отново в главата ми и пак ме обзе тревожност. Спрях и се опитах да се съсредоточа върху други неща — като къде се намирам и какво планирам, — докато емоциите ми се уталожат.
С напредването на деня се чувствах все по-уморен. Тъмнината смекчаваше контурите на града и окуражените ми спомени изгряваха като ярки звезди на потъмняващото небе. Бяхме деца, на петнайсет хиляди километра от дома, току-що излезли от джунглата, плъзнали из града за пиячка и момичета, да си търсят белята. Лудия Джейк се нахвърли върху някакъв тип, който му казал нещо накриво в бара на „Донг Хой“, след това битият бе откаран с линейка, а Джейк отрече всичко пред военните полицаи, ухилен като акула. Лудостта, светнала в очите му, сякаш казваше: „Ако се ебаваш с мен, по-добре се приготви да умреш“. Всички се смееха нервно, след като военните полицаи признаха грешката си и се изнизаха. Всички, с изключение на Лудия Джейк, който беше готов да умре на място и точно това очакваше. И сякаш бе разочарован, че пак не му се случи, че боговете на войната имаха други планове за него далеч от лъскавия, огрян от светлини град, пълен с веселие и други светски наслади.