Не бях се сещал от години за Лудия Джейк. Той се хранеше с лудостта на войната, потъваше все по-дълбоко в сърцето на мрака, докато то го погълна, докато се просмука в жилите му и потече във вените му. Аз останах единственият, на когото имаше доверие, и затова пратиха мен по петите му. Той го знаеше. Нямаше да мога да го направя, ако той не ми беше позволил. Той не можеше да убие това, в което се беше превърнал. Някой друг трябваше да го направи вместо него. Изведнъж изпитах отчаяна нужда от четири стени около себе си и от сън, особено от сън. Качих се на едно мотоциклетно такси и поех към хотел „Нов свят“, за който в пътеводителя ми пишеше, че е голям, анонимен и популярен сред групите японски туристи. Взех гореща вана, легнах в удобното, но с нищо не впечатляващо легло и заспах моментално, сякаш бях мъкнал трийсеткилограмово снаряжение през джунглата, макар само да се бях разхождал по улици, населени с неспокойни призраци от миналото.
9.
На следващия ден продължих да опознавам терена: правилата на трафика (такива нямаше); къде има охрана (пред банките, бижутерските магазини и лъскавите хотели); най-удобните позиции (хотел „Рекс“, „Сайгон Таке“, някои от хотелските ресторанти). Търсех нещо, което не си е на мястото, някакви знаци за засада. Експериментирах с различни самоличности. Като американец носех карта и бях засипан от предложения за превоз с мотоциклети и рикши; като японец не ми обръщаха толкова внимание. Когато си купих местни дрехи и се опитах да имитирам походката, осанката и израженията на виетнамците, ме оставиха напълно на мира.
Обядвах юфка „Фо“ и сок от пъпеш, след това си купих триножник за дигиталния фотоапарат „Никои“ D70, който носех със себе си. Приключих с огледа и останах доволен. След това нямаше какво друго да правя, освен да чакам.
В шест часа същата вечер слънцето вече бе залязло, но въздухът все още беше горещ и лепкав. Гърбът и предницата на ризата ми бяха потъмнели от пот, бях погълнат от тълпите хора и от бръмченето на мотоциклетите. Спрях в сладоледена къща зад ъгъла на улицата, на която се намираше „Рекс“, за да си почина и да почакам. Купих си фунийка сладолед и почувствах истинско облекчение, за което допринасяше и единственият клатещ се вентилатор на тавана. На столовете около мен се бяха натъпкали трийсетина души, но не ми обръщаха никакво внимание, бях се слял с местните и не правех никакво впечатление.
Телефонът ми иззвъня. Погледнах екрана — мобилният на Докс. Вдигнах.
— Да.
— Тук съм — каза Хилгър. — В града. Ти къде си?
Оставих банкнота от петдесет хиляди донги на масата и тръгнах.
— В центъра. А ти?
— Също. Къде смяташ да го направим?
Не спирах да вървя и оглеждах тротоара и улицата.
— Знаеш ли сградата на банка Ейч Ес Би Си?
— Не, но съм сигурен, че ще я намеря.
— Питай някого. Вижда се почти отвсякъде в центъра — няма много високи сгради. На приземния етаж има кафене. Да се срещнем там след десет минути.
Изключих апарата и тръгнах към „Рекс“. След две минути бях на балкона на третия етаж. Никой не беше оправил крушката. Нагласих фотоапарата на триножника, след това погледнах надолу към паметника на Хо през телескопичните 400-милиметрови лещи. Виждах и най-малкия детайл. Ако някой ме попиташе какво правя тук, щях да кажа, че съм японски турист, любител фотограф, който се опитва да запечата духа на площада отдолу. Но не очаквах да ме прекъснат. „Рекс“ никога не е бил такова място.
След десет минути телефонът ми отново иззвъня. Беше Хилгър.
— Няма те — каза.
— Изнервих се. Искам да сме на по-публично място. Мълчание.
— Не се занасяй с мен, Рейн. Ако отменя тази среща, приятелят ти ще умре.
Блъфираше. Каквото и да искаше от мен, го искаше достатъчно силно, че да дойде чак до тук. Можех съвсем безопасно да го разкарам още малко.
— Не се занасям — отвърнах. — Просто отиди до общината, огромната френска сграда една пресечка на юг от теб. Пред нея има площад с паметник на Хо Ши Мин. Около него са се събрали доста хора. Ще се срещнем пред паметника.
Той се появи след две минути. През обектива на камерата виждах всичко по ярко осветения площад, дори капките пот по лицето на Хилгър. Беше обърнат с дясната си страна към мен. Не видях слушалка. Дотук — добре.
Този път аз му се обадих.
— Там ли си вече? — попитах.
Той се огледа.
— Да, тук съм. А ти защо не си?
— Внимавам.
— Прекаляваш с внимаването. Ще провалиш всичко.
— Откъде да знам, че не си ми устроил капан?