Чукнахме се и отпихме. Погледнах го с умиление. Тацу не беше голям шегаджия, обаче пускаше тънки намеци. Това с нинджата представляваше неговият начин да ми каже, че няма насила да ме разпитва за неща, които предпочитам да не споделям.
— Действително — продължи той. — Не ми хрумва никакво друго обяснение за две странни убийства, извършени по един и същи начин през последните няколко дни.
Нямаше да ме разпитва насила. Не че не искаше.
Вдигнах вежди.
Тацу зачака, сигурно с надеждата мълчанието му да ме накара да изплюя камъчето. След като не успя, той въздъхна.
— Преди два дни в храма Дзенкоджи в Омотесандо беше открит труп на бял мъж. Тялото му беше ужасно разкривено.
— Някаква представа на какво може да се дължи това?
— Патолозите в Кейсацучо смятат, че е някакво паралитично вещество, проникнало през рана на бузата на жертвата. Но не успяха да установят точния му състав. Двойно по–странно е — съвсем буквално — че снощи по време на пиковия час е било извършено друго такова убийство на метро станцията в Акасака. Бюрократ от ЛДП на име Йошинобу Йокояма, порязан по ръката.
— Известна ли е самоличността на първата жертва?
Не е носил документи и никой не се е обаждал да поиска тялото му. Почти съм сигурен обаче, че след време ще бъде разпознат като Калоуей Уилсън.
— Да, така предполагам и аз.
— Какво съвпадение, че ти дадох толкова подробна информация за същия този човек! И за още неколцина други, които наскоро се пенсионираха преждевременно, като Виктор Карков и Олег Тактаров.
Напомняше ми колко много ми е помогнал — и колко много му дължа. С известно основание. Кимнах на деликатния му укор, после се предадох и му разказах какво съм научил от Уилсън.
Когато свърших, вече допивахме втората си бира. Двамата се умълчахме, докато той обмисляше чутото. После ме попита:
— Според теб наистина ли се е надявал да те вербува?
Свих рамене.
— Знаеш, че няма как да съм сигурен. Но се съмнявам.
Тацу едва доловимо се усмихна и видях, че е на същото мнение.
— Защо? — продължи да ме разпитва. Може би не беше доволен, че съм стигнал до вярното заключение, и искаше да провери логиката ми.
Отпих от бирата си.
— Уилсън беше прав за ползата, която можеше да извлече от мен. Обаче беше прав и за риска. И мисля, че… просто му е било в природата да смесва малко лъжа с много истина. Затова ми разкри толкова много информация за заговора. Иначе защо ще го прави, ако ми няма доверие и не ме цени?
— Е, например защото се е готвил да те убие.
— Да, точно така. Само че е знаел, че ще го претърся, както и направих. Проверих всичко и не успях да открия начин Уилсън да ме ликвидира. И затова не можех да си обясня неговата откровеност по друг начин, освен действително да иска да ме привлече в качеството на нещо като младши партньор. Но той през цялото време е продължавал да търси своя шанс. Честно казано, извадих късмет. Държах го с гръб към себе си до края. И когато загрях какво предстои, едва не закъснях. Още една секунда и той щеше да ме пореже с онова острие на обувката си, мамка му.
— Да, исках да те попитам за това. Когато намериха трупа му, Уилсън е бил само с една обувка.
— Странно.
— Наистина. Човек може да си помисли, че това е същата обувка, с която вчера е бил убит Йошинобу Йокояма.
Той вдигна ръка и даде знак на келнерката да донесе още две бири. Да, биваше го да измъква информация чрез хитри трикове, но не се свенеше да прилага и едно толкова очевидно средство за развързване на езици като алкохола.
Очевидно и ефикасно. Разказах му, че Йокояма е бил къртицата на Уилсън в ЛДП — източник на точните му сведения и причина за успеха на Виктор. Предполагах, че той е стоял и зад „инфаркта“ на премиера Охира. Както и на Сугихара.
Когато свърших, вече допивахме третата си бира.
— Не трябваше да се съмнявам в твоята версия за смъртта на Охира — каза Тацу. — Ако я бях взел по–сериозно, може би щях да успея да направя нещо, за да им попреча да отстранят по същия начин и Сугихара.
— Вината не е твоя. Аз съм виновен. Когато очистих Виктор, реших, че Сугихара известно време ще е в безопасност, поне докато отстраня и Уилсън. Но разбира се, невъзможно е човек като него да няма резервен план. Трябваше да се сетя за това.
Той поклати глава.
— Аз съм полицай. Не ти — аз трябваше да се сетя. Поне следващия път, когато се сблъскам с „естествена“ смърт, няма да я приемам като доказан факт. Даже да е самият министър–председател.
— Особено ако е министър–председателят.
— Да.
Помълчахме около минута, после Тацу ме осведоми: