— Вчера разпитах неколцина служители в Националния музей за меча, открит до трупа на Виктор.
Придадох си равнодушен вид.
— Така ли?
Той изсумтя.
— Никой няма представа как е изчезнал и защо убиецът го е оставил там, като се има предвид огромната му парична стойност.
— Убиецът може да е виждал в него и някаква друга стойност. И да е искал мечът да се съхранява в музея.
— Да, предполагам. Във всеки случай, не очаквам мечът да уличи някого в каквото и да е. Между другото, разпитах и съпругата на Сугихара.
Този път трябваше да положа усилия, за да остана външно равнодушен.
— И?
— Естествено, бях много тактичен. Тя твърди, че не знае нищо за изчезването на меча. Нямам намерение повече да разговарям с нея.
Както обикновено, проявяваше ужасяващо вярна интуиция.
— И аз нямам.
— Може би… така ще е най–добре.
Знаех, че е така, макар че се затруднявах да го приема. Последните няколко дни се бях измъчвал от мисълта какво можеше да се случи, ако с Мария се бяхме срещнали при други обстоятелства, които нямат нищо общо с мъжа й. Каква ирония — в края на краищата, аз не бях замесен в неговата смърт. Той най–вероятно щеше да умре така или иначе, дори аз изобщо да не се бях завърнал в Токио.
И все пак до известна степен бях замесен. И Мария, чиято интуиция си съперничеше с усета на Тацу, щеше да го усети. Тя вече изпитваше съмнения — военното ми минало, връзката с ЦРУ, въпросите й защо толкова се интересувам от нейния съпруг. А сега и мечът, за който беше отбелязала — с чувство за хумор, което сега ми се струваше почти ясновидско — че ако някога изчезне, ще знае кой го е откраднал.
Може би донякъде и затова го бях взел. Нямаше нужда да ходя при психиатрите на Кейсацучо, за да го осъзная. Може би бях искал нещо, което да пререже не само шията на Виктор. И може би не беше съвпадение, че Мария използва точно „режещата“ метафора, за да опише онова, което с нея взаимно си причиняваме.
Кофти начин да проумея какво е искала да каже с това, че понякога най–лъскавите неща са и най–остри, но не можех и да отрека правотата й. Никога нямаше да имам друга като нея. Бях го научил преди десет години от Саяка. Мария за кратко ме беше накарала да повярвам, че съм се заблуждавал. Но не се заблуждавах. Просто се бях опитвал да открия начин да не поема върху плещите си бремето на истината. Бремето на съдбата.
Поклатих глава.
— Знаеш ли кое е най–лошото?
Тацу вдигна вежди.
— Уилсън имаше право. Парите винаги печелят. Да, той е мъртъв, но истинските играчи — тези от правителството на Съединените щати и тукашните — ще получат точно каквото искат. Не, дори нещо повече, защото играта свърши и дори пионките, които са използвали, за да спечелят, сега са отстранени от дъската. Сигурно изобщо не са се надявали на такъв резултат.
Той кимна.
— Наистина е обезсърчаващо да водиш такава борба и да постигнеш толкова малко. И не ни е за пръв път, нали?
Отново поклатих глава.
— Не. Не е.
— Но какво да правим? Да се предадем ли? Или да продължим борбата?
Погледнах го и не успях да устоя да не се усмихна. Бях се чудил кога ще стигне до това.
Тацу пресуши чашата си.
— Още по една?
Свих рамене.
— Защо не?
Поръчахме си четвърта бира и в продължение на няколко минути мълчаливо отпивахме от халбите.
— Какво ще правиш сега? — попита той накрая.
Още не бях решил. Вече бяха повишили Миямото на мястото на Йокояма. Той веднага ми плати петдесетте хиляди за Виктор и ми обеща да ми възлага всички нови поръчки. Онова, което руснакът постигнал със заплаха, каза ми Миямото, аз съм си бил заслужил честно. И владенията на Виктор сега били мои.
Не бях сигурен за всичко това и по причини, които още бях прекалено млад да разбера, не ми се мислеше за такива неща. Бях сигурен само в едно, а именно, че пак ще отида в Гинза да си купя нови дрехи от Служителя Ито. Ако той не ми беше обяснил за обувките и бордовете, сигурно щях да съм мъртъв. Най–малкото, с което можех да му се отплатя, беше да му направя известен оборот.
Но иначе не бях сигурен. Да, щях да имам постоянна работа, ако остана. Осигурена от Миямото, човек, на когото имах пълно доверие.
Може би щях да остана. Уилсън май имаше право. Как го беше казал? „Хората като нас нямат избор. Ние сме в играта. Или сме играчи, или сме пионки.“
Но ако останех в играта, щях да наложа свои правила. И едно от тях щеше да изключва всякакви емоционални връзки. Никакви Марии повече, никакви Саяки. Щом парите винаги щяха да печелят, аз щях да взема своя дял и после да се разкарам.