— Много си любезен, както винаги — отвърнах аз. — Ще ми се да можех да направя повече. И въпреки това ти ми се отплати предостатъчно, като ме свърза с ония хора във Филипините.
Миямото, бивш офицер от японската императорска армия във Филипините, беше запазил връзките си след войната и така се стигна до моето участие във въстанието на Минданао. Работата ми в полза на въстаниците се оказа удовлетворяваща и сравнително изгодна — използвах онова, на което ме бяха научили в американските спецчасти и което бях научил от собствения си опит с Виетконг.
Той леко се поклони.
— Много се радвам, че скромната ми услуга ти е била полезна. Е, какво те води пак тук? На Филипините няма ли джудо?
Засмях се. Когато предишния път живях в Токио, направо се бях побъркал по тренировките в института „Кодокан“ — родното място на джудото.
— Не можах да намеря доджо — отговорих аз. — Но ако остана в Токио, със сигурност пак ще почна да тренирам.
— Значи не си дошъл просто на почивка, така ли?
— Ами надявах се двамата с теб да обсъдим този въпрос.
— За мен ще е огромно удоволствие. Може би на чаша чай?
Наблизо се намираше чайната „Накаджима“, прочута от близо три века със силния си чай мача и гледката към парка около езерото, в което беше построена. Тъкмо там преди десет години с Миямото бяхме провели един съдбовен разговор и аз бях взел едно още по–съдбовно решение. Ако бях по–суеверен или може би по–умен, сигурно този път щях да предложа друго място. Само че десет минути по–късно двамата вече седяхме на рогозките татами, пиехме на малки глътки силен зелен чай и безмълвно съзерцавахме красотата на езерото и парка.
Мълчанието наруши Миямото.
— Твоето внимание към дребните неща ме изумява. С възрастта аз все повече не ги забелязвам. Много мило, че така любезно ми ги припомняш.
„Вниманието“, за което говореше той, на японски се нарича нен — признание за значението на дребните неща. Нещата, за които си струва да се живее. И които в моята работа ти помагат да оцелееш.
Усмихнах се. Едно време смятах неговата скромност за напълно непресторена. Сега съзнавах, че макар пак да е искрен, той я използва и за да внушава мисли, чието по–откровено изразяване може да предизвика обида и съответно да доведе до неразбиране.
— Всъщност от твоя страна беше много любезно, че навремето ме научи да обръщам внимание на дребните неща — отговорих аз, като предпазливо оставих чаената си чаша. — И че продължаваш да ме учиш и сега.
Миямото наведе глава, преструвайки се на засрамен.
— Ако имах на какво да уча някого, нямаше да намеря по–добър ученик.
Отново се усмихнах. Струваше ми се, че Миямото може да предаде много, ала са малцина ония, на които може да го предаде. Нечия загуба беше печалба за мен.
Известно време пихме чай и водихме учтив разговор за необичайно хубавото време. Забелязах, че платът и кройката на сивия му костюм са доста по–качествени от измачканата чиновническа униформа, която си спомнях. Явно се беше издигнал и нямаше намерение да го крие, оставям настрана вкуса му за вратовръзки. Браво на него. Браво и на мен — при предишната ни среща нямаше да обърна внимание на историята, която могат да разкажат нечии дрехи. Нен се отнася за страшно много неща.
После разговорът се насочи към политика. Миямото ми разказа, че било решено следващият министър–председател да е Ясухиро Накасоне, отчасти защото искал да задълбочи военния съюз между Япония и Америка на президента Рейгън. Това щяло да донесе много пари, каза той, които ЛДП изцяло щяла да контролира.
— Значи цялата партия стои зад Накасоне, а? — попитах аз.
— Не всички фракции, не. Всъщност Накасоне среща сериозна опозиция.
— Тогава откъде знаеш, че ще спечели?
Миямото се усмихна — топла усмивка с едва забележим намек за дружелюбно търпение към наивността на по–младия му приятел.
— Понеже парите въртят света — отвърна той.
— А не любовта, така ли?
Стори ми се, че зървам тъга в очите му. После тъгата изчезна.
— И двете са могъщи сили. Но ако се стигне до сблъсък, парите винаги печелят.
— Винаги ли?
Миямото сви рамене.
— Може да има непредвидени обстоятелства. Често се стига до временни поражения. Обаче накрая, да. Парите винаги печелят.
Бях впечатлен от неговите познания и увереността му, макар и не от цинизма му. Той вече не беше ничий слуга. Беше вътрешен човек. Добре че се бях отнесъл с уважение към него навремето, когато нямах очевидна причина за това. Добре и че той бе от хората, които помнят такова нещо с благодарност, а не с озлобление.