Двамата се умълчахме, докато обмислях как да повдигна въпроса, който ме водеше тук. Миямото обаче явно усети, че търся такава възможност, защото попита:
— Ти спомена, че може да останеш за по–дълго, а?
— Възможно е. Ако си намеря подходяща работа.
Той се усмихна.
— Е, в Япония нямаме въстания. Въпреки че някои може би съжаляват за това.
Засмях се.
— Нямах предвид цяло въстание. По–скоро нещо като услугата, която моят познат ти направи навремето. Ако сега имаш нужда от подобна работа, мога пак да ви свържа.
Миямото бавно кимна и видях, че се е почувствал неловко. Дали заради поддържаната от нас версия, че въпросната услуга е била изпълнена от трето лице?
— Много любезно от твоя страна да ми направиш такова предложение — каза след малко той. — Всъщност такава работа се търси много и ако зависеше от мен, с признателност щях да приема любезността ти.
Искаше ми се да проявя настойчивост, но усещах, че е по–добре да уважа неговата иносказателност.
— Боя се, че прямотата ми те постави в неловко положение — сведох глава аз. — Моля, приеми моите извинения.
— Не! — бързо реагира Миямото. — Аз трябва да ти се извиня. Това неловко положение няма нищо общо с теб. Разбираш ли, в резултат на предишната ти любезност днес аз заемам много по–висок пост, отколкото преди десет години. Пост, на който трябва да взимам решения по… деликатни въпроси.
Той замълча, после продължи.
— И все пак такава услуга, каквато някога ми направи твоят познат, сега е единственото, което… не съм свободен да решавам.
Добре. Явно не се чувстваше неловко заради измислената ни версия, която бездруго поддържахме по–скоро по навик, отколкото по необходимост. Зачаках, за да оставя мълчанието да го накара да изплюе камъчето, както ме беше учил Макгроу.
— Разбираш ли — продължи Миямото след малко, — нещата, за които иначе щях да съм ти изключително признателен… всички те вече трябва да минават през едно–единствено външно лице.
Не знаех нито какво означава това, нито как да реагирам в момента.
— Не съм… сигурен, че те разбирам — казах аз. Имах чувството, че пропускам някакъв фин детайл, и бях сигурен, че правя грешка.
Той сбърчи лице.
— Само защото аз не мога да ти го обясня както трябва. С тебе се познаваме отдавна, Рейн–сан. Помагали сме си един на друг. И сме си имали доверие. Нали така?
— Напълно.
— Тогава ще ти се доверя и сега.
Кимнах веднъж, тъй като усещах, че с мълчанието си по–красноречиво ще изразя своята благодарност за доверието му, отколкото ако кажа каквото и да е.
Миямото отпи глътка чай, за момент продължи да се взира в чашата си, после я остави.
— След като ти напусна Токио, известно време отговарях за някои… кадрови решения. Е, не точно решения. Но когато някой по–достоен човек сметнеше, че поради злополучни обстоятелства се налага да бъде… ликвидирано дадено лице, оставяха ликвидирането му на мен.
Той отново направи пауза.
— Успях да установя контакти с необходимите хора, за да изпълнявам тези задачи. Те не бяха толкова сигурни, колкото човека, с когото ти великодушно ме свърза, но вършеха работа.
Още бях млад и исках да му покажа своята признателност за доверието, като му се отплатя със същото.
— Струва ми се, че и двамата знаем кой е този човек, Миямото–сан.
Миямото кимна.
— Да. Въпреки че не бих го признал без твоето разрешение.
— Вече го имаш.
Той наведе глава и дълго остана в тази поза, после ме погледна.
— Използвах новите си контакти от време на време, за да изпълнявам нарежданията на началниците ми. Нещата вървяха добре. Преди три години обаче с мен се свърза един човек. Много опасен човек, както научих. Представи се като Виктор.
— Чужденец ли беше?
Стана ми странно, че наричам някого „чужденец“, като че ли и двамата с Миямото сме японци. Миямото, да, естествено. Обаче майка ми беше от Съединените щати и съответно аз бях половин американец. И както в детството ми ме научи един жесток преподавател, когато смесиш мръсна с чиста вода, получаваш… мръсна вода.
И все пак разделянето на „свои“ и „чужди“ винаги е относително. В Миямото имаше нещо, което ме караше да се чувствам японец. И тъкмо на това отчасти се дължеше привързаността ми към него, предполагам.
— От смесен произход е. Ако се съди по лицето му, единият му родител е азиатец. А според акцента му другият е руснак, струва ми се. Говори японски доста добре и затова мисля, че като малък поне известно време е живял тук.