Слязохме на четвъртия етаж и тръгнахме по къс коридор — белият пред мене, двамата гангстери отзад. В дъното на коридора стигнахме до врата, отстрани на която също имаше камера и домофон. Някой явно ни наблюдаваше отвътре, понеже вратата се отвори. Влязохме и минахме покрай друг гангстер, който затвори вратата зад нас.
Стаята беше също толкова тютюневожьлта, колкото и фоайето. Четири кресла. Стъклена масичка в средата. Странична масичка с метална лампа. Мръсни прозорци, гледащи към трафика по естакадата навън.
На едно от креслата седеше друг едър бял мъж, чийто скалп лъщеше през едва наболата му тъмна коса. Когато ме въведоха, той остана седнал, изобщо не вдигна поглед и продължи да реже с нож на четири една райска ябълка. Другите мъже го наблюдаваха и очевидно се бояха да привлекат вниманието му по какъвто и да е начин, даже като се прокашлят. Ако първият бял мъж беше управата, това трябваше да е шефът. Виктор.
Изглеждаше на около четирийсет и имаше широки славянски скули и светла кожа. Освен бръснатата глава, най–отличителната му особеност беше солидността му. Прецених, че е висок малко над метър и осемдесет и тежи близо сто и пет килограма. Нямаше мускулатурата на щангист и дори бе доста едър в кръста. Но пък и всичко друго в него беше едро — ръцете, гърдите, шията, даже пръстите. Имаше сплеснат като на боксьор нос и отляво на челото му започваше голям белег, който се спускаше надолу по скулата му. От каквото и да беше, Виктор имаше късмет, че не е изгубил окото си.
Носеше жълто–зелена тениска с яка, бежов панталон и тежък златен ланец на шията. Определено небрежно облекло в Токио през осемдесетте години, когато униформата на деня бяха зле скроени костюми. Може би заради славянските си черти смяташе, че е излишно да се мъчи да се слее с останалите. Или пък нарочно отправяше обида към съществуващия ред. Декларираше, че играе по собствените си правила.
Или че изобщо не спазва правила.
Той продължи безмълвно да реже райската си ябълка. Реших, че ми разиграва театър, за да демонстрира властта си над мен, макар и чисто символична, като ме кара да чакам. Познавах тая тактика от Макгроу, който ме беше научил на много неща, преди да го убия.
Или просто ми показваше, че го бива с ножа. Само че аз бях живял десет години във Филипините и там работех с хора, израснали с ножове, които едва ли не от бебешка възраст бяха обучавани на бойното изкуство кали и бяха извършили повече убийства с ножове, отколкото може да си представи нормален човек. Ако Виктор искаше да ме впечатли с умението си за работа с хладно оръжие, щеше да му се наложи да направи повече от това да се упражнява върху някакъв плод.
Чак след като наряза всяка четвъртинка на няколко по–малки парчета, той най–после се отпусна назад и ме погледна. В очите му за пръв път зърнах азиатския му произход, за който беше споменал Миямото. Бяха мътнокафяви, със силно изразени епикантни гънки. А и носът му освен сплеснат и широк, най–вероятно от многократни счупвания, беше разположен достатъчно ниско, за да предполага азиатски гени.
— Значи си известен печен боец — каза Виктор на английски със силен руски акцент, като ме измери от горе до долу. — Ветеран от американските спецчасти. КОВПВ–ГПН. Доказал многобройните си умения.
КОВПВ–ГПН означаваше Командване по оказване военна помощ на Виетнам, Група за проучвания и наблюдение. Умишлено скучно име, под което се криеше строго секретна спецчаст, формирана от Специалните сили и ЦРУ, действаща в Северен Виетнам, Лаос и Камбоджа. Спецчастта, в която бях служил. Миямото явно беше запознал Виктор с моите акредитиви.
Изчаках малко и отговорих:
— Не съм известен, не.
Той престана да ме измерва с поглед и се вторачи в очите ми.
— Ти да не би да ми противоречиш?!
— Само ви казвам, че не съм известен. Иначе нямаше да съм ви от голяма полза.
— Това ли искаш? Да ми бъдеш от полза, а?
— Имам нужда от работа.
— Каква работа?
— Такава, за каквато съм годен.
Виктор се озърна към хората си и избухна в смях. Другите нервно се позасмяха — явно не бяха сигурни дали е уместно да се присъединят към него.
— Чуйте го само — без да престава да се смее, каза той. — Отговаря ми с гатанки.
Почвах да се дразня.
— Ако отговорите не ви харесват, проблемът може да е във въпросите — спокойно го информирах аз.
Това само го накара да се разкикоти още по–силно.
— Пък е и забавен — размаха показалец към мен. — Знаеш ли какво, забавен печени боецо? Харесваш ми. Гледам, че май имаш топки. Знаеш ли защо ми харесва това?