Кобаяши се облещи и се опита да се извърти. Сграбчих го за ризата със свободната си ръка, отново нададох боен вик и забих острието в корема му. Той изкрещя и заразмахва ръце. Забих рамо в гръдната му кост, проврях свободната си ръка под неговите, отново го притиснах към стената и продължих да го ръгам с ножа още пет–шест пъти. Пред очите ми плуваше червена мъгла и нямах представа къде съм. Едно–единствено нещо имаше значение, едно–единствено нещо беше реално — че убивам човек, който се опитва да ме убие. Първичното съзнание на войника. Виковете на Кобаяши станаха пискливи и движенията му — спазматични, но аз не преставах.
Внезапно осъзнах, че съм забравил да следя какво се случва наоколо. Виждах Кобаяши с тунелното си зрение, само че той вече не представляваше опасност. Ако изобщо имаше опасност, тя щеше да дойде от другаде.
Пуснах нещастника, направих дълга крачка на четирийсет и пет градуса спрямо него и вдигнах ножа в свободната си ръка. Огледах стаята за опасност, но не забелязах нищо обезпокоително. Виктор си седеше на креслото, пляскаше се по бедрото и ревеше от смях. Олег притискаше наранената си ръка. Другите мъже се бяха вцепенили по местата си и гледаха ококорени.
Отново се обърнах към Кобаяши. Беше се свлякъл на пода и лежеше свит на кълбо, безсмислено скръстил ръце върху корема си. Дишаше тежко, хленчеше и краката му безсилно подритваха, като че ли някаква част от ума му си мислеше, че бяга от нещо. Ризата му беше станала алена и килимът наоколо тъмнееше от кръвта му.
— Хорошо! — извика Виктор, като ръкопляскаше радостно. — Очень хорошо!
Вече се бях поовладял, но пред очите ми още плуваха червени петна. Вторачих се в него, кипнал от гняв. Той без предупреждение ме беше хвърлил на ринга — не спортен, а боен ринг. С по–малко опит или късмет, сега спокойно можеше аз да лежа на пода и кръвта ми да изтича. А той се хилеше!
Виктор се изправи и отиде при Кобаяши, без да престава да се кикоти. Когато стигна до проснатия на пода мъж, спря и впери очи в него, постепенно преставайки да се смее. После няколко пъти дълбоко си пое дъх — явно се опитваше да се успокои.
Стоеше само на три метра от мене. Олег беше ранен. Другите изглеждаха в нещо като шок. Наблюдавах Виктор и се мъчех да обуздая гнева си. Помислих си, че бих могъл да се справя с него, а сигурно и с останалите. Но нищо повече: това трябваше да си остане само мисъл, а не емоция. А в този момент не бях сигурен кое от двете ще вземе връх.
— О, Кобаяши! — произнесе Виктор, като клатеше глава и си бършеше очите. — Кобаяши! Е, добре. Значи съм сбъркал, като съм ти дал шанс при мен. Ти наистина си издънка! Можеш ли да го отречеш? Обикновена издънка.
В отговор нещастникът само потрепери и изхленчи.
В продължение на още няколко секунди Виктор остана неподвижно втренчен в Кобаяши, сякаш очакваше отговор. После без каквото и да е предупреждение, без видимо превключване на скорости, вдигна крак и с всички сили заби подметката си отстрани в лицето на ранения. Кобаяши изкрещя и вдигна ръце, за да предпази главата си, а Виктор, който отново се смееше, продължи по същия начин, като от време на време променяше положението си, за да улучи там, където иска. Опитите на Кобаяши да се защити отслабнаха, спазмите му също, виковете му заглъхнаха и се превърнаха в стонове. Накрая ръцете му се отпуснаха и той съвсем престана да се движи, но това явно само окуражи Виктор, който престана да се смее и още по–решително заблъска главата му с крак — като човек, чийто живот зависи от това да пробие капак на мазе.
Озърнах се към Олег и другите. Всички бяха пребледнели и гледаха с изцъклени очи. През войната бях виждал достатъчно вкаменени лица и това изражение ми беше познато. Тези мъже бяха ужасени от Виктор. При това основателно.
Никога не бях преживявал такова нещо. Възторжената радост, която този човек очевидно изпитваше от убийство, извършено от толкова малко разстояние. Светкавичният преход от шутовщина към зверство. Нелогичността, пълната неестественост и неочакваност на поведението му. Това не ме ужасяваше. Но ме смущаваше. Разклащаше моята увереност в разбирането ми за противника, обстановката и способността ми да се справя с тях.