— Моите извинения. Зле се изразих. Предлагам ви пълноценна работа. Модерно разузнаване и поддръжка. И възнаграждение, каквото се съмнявам, че изобщо сте си представяли.
Замислих се. В каквото и да се опитваше да ме убеди, явно се надяваше чрез откровеност да засвидетелства добрите си намерения. Реших, че трябва да се възползвам от това.
— Какво сте обещали на Виктор?
— Виктор се измъчваше, че е прост боец в едно руско мафиотско семейство, защото знаеше, че е способен на много повече. Затова се свързах с него и му казах: „Ние разполагаме с информация. Вие знаете да убивате. Две неща, които вървят заедно като ягоди и сметана“. Неговото минало ни беше известно и му предложихме да го устроим в Япония. Той правилно видя в нас своя шанс да надделее над якудза. И да стане цар на японския криминален свят. А в замяна на всичко, за което винаги е мечтал, ние само искахме от време на време да му даваме по някое име, снимка и адрес… и този човек да изчезва, без ние по какъвто и да е начин да сме свързани с това.
— И според вас аз искам същото, така ли? Да стана цар на японския криминален свят?
— Не, господин Рейн. Както казах, вие не сте като Виктор и няма да ви оскърбявам, като намеквам обратното. Според мен вие искате независимост.
— Вече я имам.
— Нима? Какъв, мислите, щеше да е резултатът от нашата среща тук, ако продължавах да ви смятам за заплаха и не бях решил, че може да сте ни от полза?
— Предполагам, че единият от нас щеше да е мъртъв. Което все още не е изключено.
— Защо сте такъв песимист?
Самонадеяно копеле.
— А вие защо сте такъв оптимист?
— Защото сте достатъчно умен, за да знаете, че парите винаги печелят.
— Странно, вие сте вторият, който ми го казва.
Уилсън се позасмя.
— Значи общувате с мъдри хора.
— Да, струва ми се, че думите му бяха: „Може да има непредвидени обстоятелства. Често се стига до временни поражения. Обаче накрая парите винаги печелят“.
— И моят опит навежда на такова заключение.
— Само че може това да не е краят. Може да е едно от временните поражения. От ваша гледна точка, искам да кажа.
Забелязах, че гърбът му леко се напряга, и доволно си кимнах, виждайки го да изгубва малко от патрицианската си невъзмутимо ст.
Уилсън се завъртя срещу мен. Знаех, че не е въоръжен, но въпреки това бързо отстъпих назад.
— Казах ви да не се обръщате.
— Да, казахте ми го. Но ако ще ме убивате, предпочитам да го направите, като ме гледате в лицето.
Не само самонадеян. А и забавен.
— Разбирам, че започнахме зле — пак с онзи успокоителен глас каза той.
Извънредно забавен. Не отговорих.
— Но повтарям, обстоятелствата се промениха. Защо да се откажете от подобни предимства и да си навлечете такива неприятности заради нещо, което никога не е било лично за вас?
Поклатих глава.
— Мислите си, че всички около вас са обикновени пионки на игрална дъска, нали?
— Не. Има и играчи. И ви давам възможността да се превърнете в един от тях. Защо смятате, че ви разказах всичко това? Според вас щях ли да споделя такава информация с някоя от пионките?
— Може да не искам да съм нито от пионките, нито от играчите. Може да не ми харесва цялата ви гадна игра.
Уилсън се разшава, явно смутен от отговора ми.
— Разбирам как се чувствате. И аз някога се чувствах така. Но хората като нас нямат избор. Ние сме в играта. Или сме играчи, или сме пионки.
Наблюдавах го и съзнавах, че цели нещо, макар и все още да не виждах какво.
— Знаели сте, че ще убия Виктор, нали?
— Е, нямаше как да съм сигурен, разбира се. Но след онова, което направихте с хората ми, предполагах, че ще го убиете, да.
— И нямахте нищо против, така ли?
— Виктор беше нестабилен. Сам сте се убедили в това.
— Да, прав сте, той имаше своите неприятни качества. Но знаете ли какво? Виктор гледаше смъртта право в очите. Вие смятате ли, че сте способен на това?
— О, случвало ми се е. По–често, отколкото предполагате.
— Говорех за тази вечер.
— Дойдох тук невъоръжен. Макар да знаех, че може да проявите враждебност. Според вас какво е това, ако не гледане на смъртта в очите?
Усещах, че нещо не е наред. Този човек го биваше да оцелява. Играч, който се гордееше с това. Тацу несъмнено имаше право — вместо да нареди на Виктор да откаже поръчката, Уилсън ми беше оставил само толкова свобода на действие, колкото да види дали ще убия Сугихара — точно преди да ме убият неговите хора. Такъв човек не поема излишни рискове. Винаги има резервен план. Само че какъв?
В главата ми изскочи нещо, на което ме беше научила Мария: