Ако искаш да видиш дали един мъж наистина е облечен добре, погледни надолу.
Погледнах. И забелязах, че бордът на обувките му е необичайно дебел.
Достатъчно, за да крие някакво оръжие.
Уилсън видя накъде гледам. Видя изписалото се на лицето ми подозрение въпреки очилата. Последва електрически момент, в който и двамата разбрахме какво ще направи другият.
Заля ме мощна вълна адреналин. Уилсън пристъпи напред с левия си крак — отново се бях озовал в онзи безмълвен свят, който виждах като на забавен кадър — и замахна ниско с десния. Нищо особено, обикновен ритник, какъвто човек може да нанесе по нечий пищял например. Навярно болезнен, но само толкова.
Освен ако не беше намесена някаква отрова, създадена от факирите в ЦРУ.
Бях в отбранителна поза. Тежестта ми беше върху левия ми крак. Нямах време да я прехвърлям върху другия, за да отскоча настрани.
Ходилото му описваше дъга напред и в очилата за нощно виждане оставяше странна зелена следа.
Направих единственото, което можех. Сигурен, че ще закъснея, аз завъртях хълбоците си, като се движех бавно, ужасяващо бавно, сякаш всичко това беше един от онези кошмари, в които се опитваш да бягаш като през блато, и вдигнах дясното си коляно, виждайки онази обувка, която вече ми се струваше адски смъртоносна, да се приближава, да се носи към мене…
Стрелнах дясното си ходило напред и с пищяла си улучих неговия прасец. Обувката му прелетя край левия ми крак като гърмяща змия, пропуснала плячката си.
Той заразмахва ръце, принуден да направи неочаквано голяма крачка, и преди да успее да възстанови равновесието си и отново да ме нападне, аз сграбчих дебелия туид от вътрешната страна на дясното му коляно и рязко го дръпнах нагоре.
Уилсън тежко се строполи по гръб. Чух фрасването на главата му в плочите на алеята и усетих вибрациите от удара да пробягват надолу по крака му. Без да отпускам коляното си, аз го изритах назад в топките. Той се разтърси и разбрах, че поне за няколко секунди съм го извадил от играта. Хванах го за петата с едната си ръка, развързах връзките му с другата и изхлузих обувката от ходилото му. Отблизо видях, че бордът на носа не е от кожа — а от стомана, заточена като бръснач. И несъмнено покрита с някаква екзотична бързодействаща отрова, специалитет на ЦРУ.
Пъхнах дланта си в обувката и приклекнах до него. Уилсън се претърколи от ляво надясно, като кашляше и пъшкаше. Когато видях, че е дошъл на себе си, аз доближих острия нос на обувката на сантиметър от бузата му.
— Не, не, не — простена той. — Не го прави. Не е в твой интерес.
— Нима?
Уилсън отново изпъшка.
— Все още можем да се разберем. Получи се недоразумение, не виждаш ли? Това тук е изгодно и за двамата. Не го проваляй.
— Защо? Защото парите винаги печелят ли?
— Тогава просто ми кажи какво искаш. Каквото и да е. Обещавам, че ще го получиш.
Помислих си за Сугихара. За предишния шеф на Миямото, пребит до смърт, за да освободят мястото му за къртицата на Уилсън, Йокояма. Дори за „Майк“ и другите двама наемници, които бях убил.
Но най–вече за Виктор, чието травмирано детство беше използвал Уилсън, за да могат парите винаги да печелят.
— Искам да те направя една от пионките — казах аз и го порязах с бръснача по лицето.
Той изпищя и притисна раната с длани. После тялото му се разтрепери и изпадна в гърч. Отдръпнах се назад и продължих да го наблюдавам в зеленото сияние на очилата. Устата му зейна, треперенето и гърчовете се усилваха. Гърбът му се изви толкова рязко, че сякаш щеше да се пречупи, лактите му се извъртяха навътре, пръстите му отчаяно дращеха гърлото му.
Краката му подритнаха веднъж, после пак, по–слабо, и се отпуснаха. От него се изтръгна протяжен къркорещ хрип като от балон, от който излиза последният въздух. Накрая Уилсън остана неподвижен, извил гърба си като лък с толкова силно опъната тетива, че се е прекършил по средата.
Озърнах се. Дзенкоджи отново потъваше в тишина и наоколо нямаше никого другиго освен душите на мъртвите.
— Задръж си парите, задник такъв — казах аз и си тръгнах.
23
Три дни по–късно с Тацу пак се срещнахме в изакаята. По–рано му се бях обадил, за да отложа предишната ни уговорка. Първо исках да се погрижа за някои неща и понякога е по–добре да поискаш прошка, отколкото да молиш за разрешение. Поредната мъдрост от покойния философ от ЦРУ Шон Макгроу.
Поръчахме си наливна бира нама, както вече ни ставаше обичай. Когато я донесоха, Тацу вдигна чашата си за наздравица.
— За смъртоносния токийски нинджа!