— Родителите ти имат добър син — казах.
Докс грейна.
— Така е. И аз имам късмет с тях — погледна си часовника. — Имам билет за полета на „Пасифик Еъруейс“, който излита за Лос Анджелис в двайсет и три и трийсет и пет. И по-добре да побързам.
Протегнах ръка. Той ме погледна.
— Синко, това, че наскоро за малко не ме приеха за член в Асоциацията на случайните любовчии на катой, не означава, че не ти е позволено да изразяваш чувствата си към мен.
О, Боже, помислих си. Но прегърнах едрото копеле насред залата на летището.
22.
Спах като мъртвец през цялото време до Сеул. Имаше петчасов престой, но оттам пътят до Токио беше кратък.
Зачудих се къде да отседна. Когато живеех тук, поддържах връзка с няколко хотела, които ми пазеха куфарите, докато съм „извън града“, ей така, за всеки случай. Но уговорките бяха много отдавнашни и не бях сигурен дали въпросните хотели още ми пазят нещата. А дори да ги пазеха, не знаех дали някой междувременно не беше открил тези уговорки. Реших, че ще е по-безопасно да намеря нещо ново.
Пристигнах на летище „Нарита“ в ранния следобед. Взех експресния влак до централната гара на Токио и отидох пеша, без никакъв друг багаж освен куфарчето, до „Четирите сезона“ в Марунучи. Попитах имат ли свободни стаи. Само един апартамент, така казаха. Заявих, че апартаментът ме устройва.
От магазина с надути цени във фоайето си купих тъмнозелен панталон и тъмносин мериносов пуловер. В апартамента се изкъпах и се избръснах с любезно оставените от хотела самобръсначка и други принадлежности. Извиках камериерката и й казах, че бих желал да се възползвам от услугата за гладене на дрехи до един час. Костюмът ми изглеждаше все едно съм живял в него.
Отидох в Гинза, за да си купя чисто бельо, риза и други необходими на един беглец вещи. Времето беше студено и ясно — любимото ми в Токио — и вятърът определено хапеше по зимному. Беше ми хубаво, че съм се върнал. Дори ми се струваше странно редно.
Докато вървях, се оглеждах, по-скоро да се насладя на околностите, а не за да гледам кой ми върви зад гърба. Пейзажът се беше променил малко от последното ми посещение. Някои магазини бяха различни, бяха изникнали нови сгради и „Старбъкс“ беше продължил кудзу инфилтрацията си в приземните части и фоайетата. Но духът на града си беше същият: начинът, по който можеш само с няколко крачки да преминеш от сумрака на подлеза на метрото в бляскавите магазини из Гинза; усещането за пари, които се печелят и харчат, за осъществени и пропаднали мечти; красивите хора в магазините и бабичките с остри лакти по спирките на метрото; усещането, че всички, покрай които минаваш — зад витрините на скъпите ресторанти, по тесните тротоари, в усамотената тишина на малките храмове, — искат да са тук, в Токио, тук и никъде другаде.
Сетих се за Ямаото и се зачудих кога, ако изобщо някога, щеше да стане безопасно да се прибера в Токио. Колкото и да обичах Рио, не го чувствах като свой дом и докато вървях из Токио, подозирах, че никога няма да го почувствам.
Купих каквото ми трябваше и се прибрах. Съвършено изгладеният ми костюм вече висеше в просторния дрешник на апартамента. Преоблякох се, излязох от хотела и се отправих към магазин за мобилни телефони, където си взех апарат с ваучер. Използвах го да се обадя на Канезаки.
— Хай — отговори той.
Отвърнах му с обичайното „здрасти“. Настъпи пауза. След това той каза:
— Ти си в Токио.
Аха, безспирният марш на идентификацията на обаждащия се и други такива сложни технологии.
— Да. Реших да те информирам какво открихме за онова в Манила. Освен това мисля, че и ти ми дължиш малко информация.
— Аз не успях да науча кой знае колко…
— Престани да ме будалкаш. Знаеш, че се вбесявам.
Поредната пауза.
— Къде си?
— В момента те наблюдавам.
— Наблюдаваш ли… какво искаш да кажеш?
Усмихнах се и си го представих как се озърта през рамо или през прозореца на кабинета.
— Шегувам се. На една станция на метрото съм. На изхода към „Марунучи Юг“.
— Аз съм близо до посолството. Да се видим след десетина минути, какво ще кажеш?
— Става. Обади ми се, като дойдеш.
Затворих.
Не мислех, че ще е склонен да доведе компания. И определено не му бях оставил време. Но въпреки това пресякох улицата и заех позиция за наблюдение на изхода. Старите навици умират трудно.
След десет минути той слезе от едно такси, сам. Застана на тротоара, защото знаеше, че преди да дойда, ще искам да го видя.
Направих един кръг, като използвах за прикритие таксита и пешеходци, след което се приближих откъм сляпото петно в зрението му. Но той се обърна, преди да се приближа достатъчно и да кажа „та-да“. Браво на него.