— Здрасти — поздрави ме и се усмихна. Протегна ръка и се здрависахме.
— Дай да се махаме оттук — предложих. — Съмнявам се, че правителството си губи времето да ви следи вас, шпионите, но все пак.
През следващия половин час проверявахме дали сме сами, след което влязохме в „Цута“ — кафене на „Минами Аояма“, в което обичах да ходя. Последния път бях тук с Мидори. Бяхме изкарали прекрасен следобед, странен предвид обстоятелствата, но пълен с безумни и глупави надежди. И беше много отдавна.
Седнахме един срещу друг на една от двете маси и си поръчахме еспресо. Вдигнах поглед към него. За последно се бяхме видели преди година и сега ми се стори остарял и помъдрял. Беше придобил някаква липсваща преди увереност, нова плътност, някаква тежест. Осъзнах, че Канезаки вече не е хлапе. Занимаваше се със сериозни неща и те на свой ред го бяха оформили. Както казваше любимият философ на Докс, когато погледнеш в бездната, бездната също поглежда в теб.
Известно време си бъбрихме за незначителни неща. На другата маса седяха две възрастни дами. Съмнявах се, че разбират английския, на който разговаряхме с Канезаки — съмнявах се, че дори ни чуват, — но през цялото време говорехме много тихо.
След като кафетата пристигнаха, рекох:
— Мисля, че е време да си разчистим сметките.
Той отпи от чашката си, кимна одобрително и отвърна:
— Нямам представа какво искаш да кажеш.
Знаех, че в крайна сметка ще ми каже. Давах си сметка, че ще ме накара да изкопчвам информацията, за да почувствам, че съм спечелил нещо и че придобитите сведения са ценни. Щеше ми се да пропуснем началните стъпки на този танц, но Канезаки винаги го играеше.
Е, сигурно имаше начин да ускоря нещата.
— Може да е съвпадение — подхвърлих, — но всеки път, когато се чуехме или си пишехме през последните дни, нещата, които ти казвах, моментално излизаха във „Вашингтон Пост“.
Той не отговори нищо, но по устните му плъзна едва доловима усмивка.
— Е, ако искаш да научиш какво стана в Манила и току-що в Хонконг, ще трябва ти да започнеш пръв.
Взех чашката си и се облегнах на стола. За момент оставих аромата да витае покрай лицето ми, след което отпих малка глътка. О, много добро кафе. Силно, но не натрапчиво; горчиво, но не прекалено екстрахирано; леко, но с плътността на букета от аромати. Пил съм кафе в Париж, Рим и Рио, По дяволите, даже в Сиатъл съм пил, където напитката е местната религия. Но по мое мнение нищо не може да се сравни с кафето на „Цута“.
Канезаки изчака доста време, за да ме убеди, че говори само защото съм го притиснал. Бях изпил половината си еспресо, когато наруши мълчанието.
— Откъде знаеш за Хонконг?
Сигурен бях, че ще се пречупи, и не успях да сдържа усмивката си.
— Защото идвам оттам.
Канезаки вдигна поглед.
— Мама му стара.
— Е? Този път започваш ти.
Той въздъхна.
— Добре. Хилгър е провеждал частна операция.
— Какво означава „частна“?
— Не се изразих правилно. Получастна. Нали се сещаш — като пощите: частни са, но ги субсидира държавата.
Канезаки отпи от чашата си.
— Какво е разузнаването за политиците? Продукт. Дори ние в общността му викаме така. Политиците наричаме „консуматори“. А какво искат всички консуматори?
— Ниски цени — изказах предположение.
Той се изхили.
— А ако консуматорът е толкова богат, че цената не го интересува?
— Тогава богат избор.
Той кимна.
— Точно така. И ако не ти харесва какво предлагат в един магазин, похарчваш парите си в друг. Виж какво направиха Щатите в Ирак. Не им хареса какво им казват от ЦРУ, пратиха там отряд от Пентагона и напазаруваха от тях.
— Значи Хилгър…
— Погледни на нещата по следния начин: съществува основа за конкурентен свободен пазар на разузнавателна информация. Независимо от съществуващата по закон структура, политиците винаги търсят разни други възможности, които да удовлетворят изискванията им, а ако не съществуват, да си ги създават.
Отпих от еспресото.
— Хилгър такава възможност ли е?
Той кимна.
— Вече почти десет години Хилгър гради собствена мрежа. В известен смисъл създаде частна разузнавателна агенция и продуктът му е добър. Доста политици разчитат на него.
— И какво стана? ЦРУ да не изревнува?
— Не е там работата. Много е ясно, че той може да прави неща, които Управлението не може — най-малкото при него няма правителствен надзор. Но не в това е проблемът. Той си е лична неправителствена институция.