— А ти какво правиш тук с мен?
Канезаки замълча. След това отговори:
— Хилгър беше покварен. Нямам предвид само двата милиона долара, които взе миналата година в Квай Чунг. Нещата са доста по-лоши. Помниш ли онзи щатски дипломат, когото убиха преди няколко години в Аман?
Кимнах.
— Направи го Хилгър, който си градеше легенда.
Това потвърждаваше чутото от разговора в Китайския клуб. Кимнах отново.
— Виж сега — продължи той, — според теб защо ни е толкова трудно да проникнем в терористичните мрежи? Защото има един прост тест за прием: убийство на високопоставен американски служител или друга жестокост. Ако можеш, значи си вътре. Е, ЦРУ не може.
— Но Хилгър очевидно може.
— Може и го направи. Той получи достъп до терористите, като сам стана терорист. Убийството в Йордания, сделките с Белгази, когото ти ликвидира миналата година, черен пазар на оръжие, пране на пари… Имам доказателства, че е знаел предварително за взрива в Бали. Двеста души загинаха там. За двете бомби в Джакарта също. И след всичко това мислиш ли, че изобщо си спомня кой е и какво прави?
— Не знам.
— Това е като „теорията за лудия“ на Никсън. Ако искаш хората да те мислят за луд, започваш да правиш луди неща. Което по нищо не те отличава от лудите. Каква е разликата?
— Кажи защо подаваше информация на „Пост“?
Той сви рамене.
— Трябваше да окажа натиск върху мрежата на Хилгър. Публичността е натиск.
— В първата статия се твърдеше, че онези двамата са действащи агенти, а не бивши.
— Както вече ти казах, бяха бивши агенти. Но ако в статията се напише, че са настоящи, в Ленгли щяха да се изправят пред повече въпроси и на Хилгър щеше да му стане по-напечено.
— Значи „добре осведомените източници“, за които се споменаваше в статията…
— Да, с него говориш.
Кимнах одобрително.
— Ами „Гирд Ентърпрайзис“?
— Една от основните компании на Хилгър, така си мисля. Скоро ще разберем. Медиите се нахвърлиха като лешояди.
— След като ти им го подхвърли.
— Разбира се — отвърна и за момент доста ми заприлича на Тацу.
— Сигурен ли си, че дискредитирането на Хилгър е правилно? — попитах. — Той доста се беше доближил до онзи Ал Джиб…
— Али Ал Джиб ли? — възкликна и очите му се разшириха.
— Да познаваш друг?
— Откъде знаеш?
— От срещата им в Китайския клуб в Хонконг снощи.
— Среща… мамка му! Ал Джиб сега къде е?
— Според мен вече са извадили трупа му от пристанище „Виктория“. Освен ако не е доплувал до брега с пет куршума в тялото.
Канезаки невярващо поклати глава.
— Значи ти си бил в Китайския клуб?
Свих рамене.
Той отново поклати глава.
— Някой трябва да ти даде медал.
— Ще се задоволя и с пари. А ти откъде знаеш, че Хилгър не е разработвал Ал Джиб и че не се е опитвал да го вербува? Ал Джиб можеше да го отведе до други източници.
Канезаки си пое въздух и го изпусна.
— Кой може да каже какво Хилгър е възнамерявал да прави с Ал Джиб? Този човек е мръсник.
Отпих от чашката.
— И сега какво ще стане с него?
Той сви рамене.
— Не мисля, че има големи шансове, но още не разполагам с цялата информация. Какво се случи в Китайския клуб?
Разказах му, като изпуснах участието на Докс и Дилайла.
Той не продума нищо, докато говорех, само невярващо клатеше глава. Когато свърших, каза:
— Значи си очистил и Мани. Не мога да повярвам. Настина трябва да ти дадат медал.
— Как не ми хрумна преди седмица да те питам какво даваш, ако ги очистя? Сигурно бих могъл да се пенсионирам.
— Това ще бъде тежка загуба. Навярно не е редно да те питам този път за кого си работил?
— Навярно.
— Добре. Мога и сам да се сетя.
— Сещай се каквото искаш.
— Е, от разказа ти съдя, че Хилгър едва ли ще оцелее. Всичките му покровители ще се изпокрият за нула време.
— Не знам. Този тип умее да оцелява. Виж как извъртя нещата в Квай Чунг миналата година, а освен това пипна и два милиона долара. Не бих го подценявал.
— Не го подценявам.
Допих си еспресото и оставих чашката на масата.
— Продължаваш ли да поддържаш връзка с Тацу? — попитах.
— От време на време — отвърна предпазливо и аз разбрах, че е доста често.
Кимнах.
— Общувай повече с него. Той е извървял тясната пътека, по която ти преди известно време пое, и е успял да не падне. Това е рядък случай. Няма да ти навреди, ако научиш тайната му.
— За каква пътека говориш?
— Тази, в чийто край целта оправдава средствата.
Той кимна.
— Е — изправих се аз, — след като току-що съм елиминирал две позиции от несъществуващия списък с терористи на Чичо Сам, предполагам, че мога да разчитам ти да платиш кафето.