Той стана и се усмихна.
— За мен ще е удоволствие.
Погледнах го.
— От собствения си джоб ли ще го платиш? Или ще се бръкне правителството?
— Аз ще платя.
Протегнах ръка и стиснах неговата.
— Кио цукеро йо — казах. Пази се.
— Со шимацу — отвърна той. Ще се пазя.
23.
Хилгър седеше в залата за заминаващи пътници на международното летище на Хонконг и чакаше полета си до Шанхай. Слънцето беше изгряло. Чувстваше се изморен.
Нощта се оказа дълга. Унищожаването на досиетата не му отне много време. В крайна сметка бяха електронни. Събирането на най-важната техника също не беше проблем, тъй като по-голямата част от нея бе прибрана в чанта — цивилен еквивалент на комплекта, който ги бяха учили да поддържат в готовност в армията. Но в мрежата му имаше хора, които трябваше да бъдат предупредени. Имаше роднини, които трябваше да бъдат подготвени. А също и политици, които трябваше да бъдат отказани да си врат носовете. И всяка поредица от обаждания беше по-трудна от предишната.
Не се тревожеше за себе си. Беше подготвен за този ден и предпазната му система се включи безотказно. Но дори и да не беше, ударът нямаше да е фатален. Не можеше обаче да преглътне пълния провал на операцията си. Беше толкова близо до огромно постижение. Америка беше в смъртна опасност, а той не можеше да стори нищо, за да я предпази. След като бяха смазали операцията му, най-лошото беше неизбежно.
Веднъж прочете една статия за степните пожари, които пламват на всеки няколко години в Южна Калифорния. Някакъв специалист обясняваше, че поради застрояването на крайградските региони малките пожари, чрез които природата прочиствала тревата и ниската растителност, вече не били допускани. Вследствие на това година след година тревата ставала все по-гъста и суха, и по-податлива на запалване. Според експерта рано или късно нещо подпалвало треволяка. Статистиката била неумолима.
Хилгър гледаше почти по същия начин на нападението над Америка с оръжия за масово унищожение. По света се търгуваше толкова много ядрен материал от постсъветската епоха и толкова много фанатици желаеха да го използват, че беше само въпрос на време. Но никой не искаше да приеме този факт, също както собствениците на къщи в предградията на Лос Анджелис не желаеха да повярват, че малко сажди по дърветата всяка година са нищожна цена в сравнение с шибания огнен ад. Така беше устроено човешкото съзнание. И нищо не можеше да се направи.
Той отвратено поклати глава. Този начин на мислене му напомняше за принципа, по който общините поставяха светофари. След определен брой катастрофи на някое кръстовище някой политик се почесваше по главата и заявяваше: „Тук не трябва ли да се постави светофар?“ И тъкмо с това щяха да се занимават, докато Ню Йорк изчезваше под атомната гъба.
А дали нямаше прекалено високо мнение за тези идиоти? Е, Ню Йорк е изпепелен… може да поспрат за малко, след което пак ще се заемат да измислят американско име на френските пържени картофки и да забраняват гей браковете и други животрептящи проблеми.
Да, политиците бяха роби на Нефта с главна буква или бяха безмозъчни, или и двете. Ако някой можеше да предотврати катаклизма, това беше Хилгър и екипът, който беше изградил.
Въздъхна. Ал Джиб беше много важен обект. Ако беше успял да научи поне малко за контактите му и за това, къде е посял знанието си, можеше наистина да успеят да набутат поне част от шибания дух обратно в бутилката. Но вече не. Ал Джиб сигурно нямаше да иска и да чуе за Хилгър след всичко, което стана. Ако още беше жив, разбира се. Онази блондинка в Китайския клуб, която и да беше тя, се бе понесла подире му като гладна лъвица след газела.
Е, имаше и добри новини. Когато попиканият тип, с когото контактуваше в Съвета за национална сигурност, беше започнал да се дърпа след въпроса дали Белият дом ще подкрепи Хилгър в поредната каша, наложи се да му каже, че ще избухне голям скандал, когато списъкът с неговите, на Хилгър, клиенти излезе на бял свят. Там фигурираше както името на въпросния господин, така и имената на доста други важни политически персони. Последвалото безпомощно мълчание беше един от най-приятните звуци, които Хилгър беше чувал. Планът на важната клечка само да казва: „Нямам спомен за това събитие, сенаторе“ и „Не си спомням за тази среща, сенаторе“, и „Не бих си представил да извърша такова нещо, сенаторе, защото не би било редно“, просто нямаше да е адекватен и онова лайно го знаеше.
Хилгър се беше потрудил да му обясни, че не е Едуин Уилсън. Ако тръгнеше към дъното, щеше да завлече със себе си доста хора, първият от които господин Връзкаря от СНС. Трябваше ли да обяснява още? Не, беше отвърнал онзи с тъничък писклив гласец. Било му станало напълно ясно.