Уилсън беше служител на ЦРУ, предполагаемо уволнен през 1971-ва, но продължил дейността си като шпионин и след това, извършвал убийства, прал пари и продавал пластични експлозиви на държави като Либия, докато не бил окошарен през 1983-та. Уилсън твърдял, че изобщо не е напускал Управлението и че е действал в одобрена операция; правителството, както и трябваше да се предполага, твърдяло, че той лъже. Хилгър не знаеше истината — информацията се пазеше доста зорко, както и тази за него, — но подозираше, че наистина е било операция. Как се става приближен на Кадафи? Като му продаваш каквото иска. И тогава е имало хора, които са разбирали този принцип, както ги имаше и днес, и Хилгър беше един от тях.
Грешката на Уилсън беше, че не бе събрал доказателства, уличаващи работодателя му. Хилгър се беше подготвил по-добре. Онези, които бяха достатъчно алчни да инвестират парите си при него, бяха и глупави. Служителите на СНС нямаше как да обяснят присъствието си в един и същ списък с мерзавци като Мани. Щеше да им се наложи да подкрепят Хилгър или да се провалят заедно с него.
Колкото до Управлението, последното, което му трябваше, беше още един Уилсън. Дори да се отрекат от Хилгър, пресата щеше да пощурее от втори такъв скандал. Разните му комисии от Конгреса, разпитите под клетва, разследването на финансите, новите нива на надзор… никой не искаше нищо подобно, имаше толкова много по-важна работа за вършене. Пък и хората на Хилгър вече разпространяваха слуха, че лично той стои зад отстраняването на Мани. А ако се окажеше, че и Ал Джиб се е споминал, Хилгър щеше да си припише и него. Естествено, със знанието, че новият директор ще си присвои каквито си иска заслуги за операцията. Политиците устояваха на подобни изкушения колкото наркоманите на порция качествена дрога. По същия начин щеше да купи хонконгската полиция и връзката си в Хонконг. С правилната комбинация от увещания и стимули цялата работа щеше да утихне съвсем скоро.
Разбира се, прикритието на Джим Хилгър беше окончателно съсипано и като начало покровителите му сред хонконгските китайци щяха да го обявят за персона нон грата и да го изритат от града. Хилгър беше решил да им спести труда. Отдавна си подготвяше внимателно самоличност и жителство в Шанхай. Когато властите се появят в хонконгския му апартамент или в офиса му, което може би се случваше точно в този момент, няма да го заварят там, за да ги посрещне.
Щеше обаче да му липсва гледката от кулите на Международния финансов център. Е, не че в Шанхай нямаше небостъргачи. Градът се разрастваше толкова бързо и имаше толкова много чужденци, че едва ли щеше да е проблем да се впише в него и да се издигне отново.
В един момент се сети за Рейн и усети как лицето му се сгърчва от яд. Удиви се на реакцията си. В крайна сметка Рейн не беше действал умишлено в негова вреда. Бяха го наели за поръчка и той я беше изпълнил. Хилгър постоянно използваше такива хора; нищо лично. Защо тогава го приемаше лично в момента? Беше глупаво. Вярно, Рейн беше провалил всичко. Бе сринал години усилия на Хилгър и без да знае, беше поставил в опасност живота на милиони невинни хора. Но не беше го искал, нито е бил осведомен. Хилгър просто трябваше да си даде време да му мине.
Или пък да намери копелето и да го застреля в главата. Нямаше да е оправдано, нямаше дори да е постъпка на зрял човек, но сигурно щеше да спи по-добре.
И онзи скапан Докс, него също. Някой го беше повалил със стол, докато се спасяваше по стълбите на Китайския клуб, и имаше доста добра представа кой би могъл да бъде. На гърба му имаше оток с размера и цвета на патладжан.
Едно по едно, помисли си. Първо Шанхай. След това засилване на контрола. После спасяване на остатъците от операцията.
След което щеше да дойде ред на Рейн и Докс. И Господ да им е на помощ тогава.
24.
След като оставих Канезаки в „Цута“, се обадих на Тацу. Попитах го дали иска да излезем на ранна вечеря. Отвърна ми, че нямал нищо против. Определих му среща в „Цукумо Рамен“ — един от най-добрите ресторанти за юфка в града. Кухнята на Рио е превъзходна, но за мен рамен е храна за душата, а „Цукумо“ е от най-добрите. Липсваше ми и бях доволен, че имам възможност да се върна.
По път минах през едно интернет кафе в Аояма. Очакваше ме съобщение от Дилайла. То гласеше:
„Докс беше прав, Гил е мъртъв. Никога не ми е бил приятен, но въпреки това ми е много тъжно. Не знам какво ще стане със света, ако няма хора като него. Моето правителство няма да признае, че е бил агент от службите му, разбира се. Но поне семейството му ще може да го погребе и да го оплаче както трябва. Надявам се някой ден да мога да им кажа какво е станало. Близките му трябва да знаят, че е герой.