Моите хора преведоха парите ти в съответствие с инструкциите, които си им дал. Плащат ти изцяло за Лави. Освен това ти плащат още толкова и за Ал Джиб. Има и премия.
Сега не знам какво следва. Текат доста срещи, като обектът съм аз. През повечето време не ми пука изобщо.
Ще ми се да те видя отново. Надявам се да е скоро.
Проверих чатрума с Боаз и Гил. Имаше съобщение. Приличаше на фактура и съвпадаше с казаното от Дилайла. До сумата, която тя беше определила като „премия“, пишеше:
„Без лоши чувства.“
И електронна усмивка. Едва сдържах смеха си. Сигурно беше Боаз.
Проверих сметката, която им бях дал. Всичките пари бяха там. Преведох на Докс половината, след което поех към срещата с Тацу. Щях да отговоря на Дилайла по-късно.
Взех такси до „Хиро“ и повървях пеша. Тацу вече седеше на бара. Той стана, обърна се и пое ръката ми. Усмихваше се широко и на мен ми стана приятно, че някой е толкова щастлив да ме види. След това осъзнах, че и аз се усмихвам също толкова широко.
Беше доста рано и успяхме да си намерим маса. Поръчахме си марукуй рамен, приготвени с пресни спагети и домашна моцарела от Хокайдо, върху основа от мисо, както и две бири „Йебуцу“. Докато се хранехме, говорехме за незначителни неща, точно както си бяхме обещали, и аз почти се разтревожих от приятното усещане. Започвах да се пристрастявам към вечерята в компания.
След като свършихме с ястието и си поръчахме по още една бира, попитах:
— Всичко наред ли е?
— Кое да е наред?
— Каза, че искаш да говорим за нещо лично. Което, както всички знаят, не е типично за теб.
Той се усмихна.
— Всичко е наред, благодаря ти.
— Семейството? Дъщерите?
— Всички са добре, много добре. Вече съм дядо, нали знаеш. Най-голямата ми дъщеря.
— Да, последния път, като говорихме, ти спомена, че е бременна. Момче, нали?
Той кимна и за миг не видях в очите му и следа от обичайната тъга.
— Прекрасно малко момченце — каза и лицето му грейна.
Сведох глава в поклон.
— Честито, приятелю. Радвам се за теб.
Той отново кимна.
— Благодаря. Но личният въпрос не се отнася до мен. А до теб.
Поклатих неразбиращо глава.
Той отвори очуканото си куфарче, извади хартиен плик и ми го подаде. Бръкнах вътре и намерих една черно-бяла снимка. Още преди мисълта ми да схване изображението, забелязах обстановката: от леко размазания фон, скъсената перспектива и малката дълбочина на фокуса разбрах, че е направена от разстояние с телеобектив.
На снимката Мидори седеше на маса в някакъв ресторант на открито, мястото приличаше на Америка, може би Ню Йорк. До нея имаше детска количка. Малко японче, почти бебе, седеше в скута й с лице към нея. Мидори му правеше муцка — със свити устни и издути бузи, — а детето посягаше към носа й и се смееше.
Сърцето ми заби като барабан. Винаги става така, когато наистина посмея да си я представя и да се порадвам на образите с острота на бръснач от моментите ни заедно. Но тази снимка, буквално стопкадър от живота, който тя живееше на другия край на света, засили реакцията. Опитах се да не го показвам.
— Тя се е… омъжила? — попитах, обзет от смесени чувства.
— Не. Не се е омъжила.
— Тогава…
Вдигнах поглед към него. Той кимна и се усмихна с дълбоко и странно мило съчувствие.
Моите инстинкти, така фино настроени за насилие, са направо смешно безполезни, когато стане въпрос за душата. Бумтенето в гърдите ми се усили, тялото ми напълно разбра, докато съзнанието ми се мъчеше да го догони. Извърнах глава, защото не исках да вижда лицето ми.
Припомних си последната ни нощ заедно в стаята в „Парк Хаят“ в Токио преди две години. Бяхме правили любов трескаво, макар Мидори вече да знаеше кой съм и какво съм сторил с баща й; макар да разбирахме, че това ще е последната ни среща; макар да знаехме цената.
Не знаех какво да кажа, по дяволите. От устата ми май излезе нещо като „Господи“.
Опитах се да се съвзема, но не ми се удаде. Накрая успях да се хвана за някакъв оперативен недостатък.
— Кой я е снимал? Ти ли?
След кратко мълчание Тацу отговори:
— Не. Хората на Ямаото.
Погледнах го. Лицето ми отново беше безизразно. Мисълта за Ямаото ми помогна да се съсредоточа. С нея отново бях на позната територия.
— Защо?
— Тя е единствената известна нишка, която води към теб. Ямаото е пратил хора да я наблюдават от разстояние, в случай че отново се появиш в живота й.