След като приключих с пазаруването, се отбих в „Кинко“, където изрязах съдържанието на единия пакет калиграфска хартия така, че да приюти пачките банкноти. Опаковах отново пакета и го поставих в съответната торбичка.
Напуснах хотела рано на следващата сутрин и взех полет до Манила. Пристигнах в девет и половина и безпроблемно минах през митницата заедно с още десетина токийски бизнесмени, всички понесли традиционни подаръци от екзотична Япония. Взех такси до „Мандарин Ориентал“ на „Макати“. Обясних, че не съм гост на хотела, но имам работа в града и бих желал да наема за половин ден кола с шофьор. Естествено, плащах в брой. Казаха, че няма проблем и незабавно ми осигуриха „Мерцедес“ Е230. Дадох на шофьора адреса и потеглихме.
Времето беше обичайното за региона — горещо и влажно, а смогът направо молеше да бъде издухан от поредния ураган. По пътя подмених безобидното съдържание на куфарчето с четирите пачки.
По някое време възелът в центъра на Манила се разплете и скоро поехме покрай оризища и палмови плантации. Бях видял същия пейзаж само преди няколко дни, но днес ми се стори различен. По-негостоприемен. Може би непрощаващ.
Загледах се в нивите и фермите и се зачудих дали жената е научила за смъртта на Мани. Бяха минали само няколко дни и реших, че не е невъзможно новините още да не са стигнали до нея.
Пътят се стесни и се осея с дупки. На два пъти се наложи шофьорът да спира и да пита за посоката. Но накрая се озовахме пред ниска паянтова постройка в края на разкалян път, целия в локви. Няколко мършави крави размахваха опашки около къщата. Пилета и кучета се разхождаха във всички посоки. Отпред на пластмасови столове бяха насядали десетина души. Голямо семейство, няма спор, но нямаше начин всички да се побират в малката къща. Нещо се беше случило, някаква трагедия, и бяха дошли да окажат подкрепа, да помогнат на опечалените да преживеят загубата.
Видях жената на Мани да седи срещу две други млади жени, които бе възможно да са й сестри. Момчето апатично се бе отпуснало в скута на възрастна жена, която сигурно беше баба му. Сцената ми беше до болка позната и за миг решителността ми се разклати. След това по ирония на съдбата същите ледени щори, които се бяха спуснали, за да ми позволят да убия Мани, започнаха да се спускат отново, за да ми позволят и този път да направя някакво движение.
Излязох от колата. Забелязах, че разговорите секнаха. Събралите се хора ме оглеждаха любопитно. Взех куфарчето и пристъпих уверено към жената на Мани. Сведох глава в поклон, преди да проговоря.
— Адвокат съм и изпълнявам завещанието на Манхайм Лави — обърнах се към нея. С костюма и с куфарчето в ръка изглеждах точно такъв. И ако типичният адвокат се държи сковано в моменти като този, значи ролята ми се удаваше без усилие, защото ми бе трудно дори само да я погледна в очите.
Тя се изправи. Беше дребна и много красива, и като повечето филипинки изглеждаше доста по-млада, отколкото навярно беше.
— Кажете — проговори на английски с лек акцент.
— Господин Лави остави точни инструкции на моята фирма, които да бъдат изпълнени в случай на негова смърт. Според тях известна сума пари трябва да бъде преведена на вас в полза на… сина ви.
Предполагах, че Мани вече се е погрижил за тях. Но тъй като имаше семейство в Йоханесбург, може и да не беше. Не ме интересуваше. Не беше в това работата.
Момчето скочи от скута на баба си и дотича при жената. Сигурно се притесни, че майка му разговаря с непознат. Протегна ръчички и завика:
— Мамо, мамо.
Жената го вдигна с известно усилие и то се вкопчи здраво във врата й. Стори ми се унило от травмиращите новини, които току-що беше научило. Това е нормално, казах си. Нормално е.
Жената поклати глава.
— Пари ли?
Прокашлях се.
— Да, от завещанието на господин Лави. Ето ги.
Подадох й куфарчето, но тя нямаше как да го вземе с момчето на ръце. Зави ми се свят. Може би от жегата и влагата.
— Това е за вас — казах и оставих куфарчето пред краката й. Прокашлях се отново. — Надявам се… моята фирма се надява, че ще ви помогнат. И много съжалявам за загубата ви.
Момчето се разплака тихичко. Жената го погали по гърба. Аз преглътнах, поклоних се отново и поех обратно към колата.
Господи, повръщаше ми се. Да, трябва да беше от жегата. Влязох в колата. Шофьорът подкара, а аз погледнах назад. Всички бяха вперили очи в мен.