Ако ми се удадеше възможност, щях да прибера устройството след приключването на операцията. Ако не, все някога някой щеше да го открие. Но какво от това? Шофьорът едва ли щеше да докладва, защото можеше да си навлече неприятности. А ако съобщеше за него, началникът му трябваше да се пребори със същите задръжки. Дори инцидентът да стигнеше до управата на „Пенинсъла“, на нея със сигурност можеше да се разчита да не разтръби, че някой е следил гост на хотела, ползващ собствените му автомобили. Ето как алчността и срамът стават мои съучастници.
През следващите дни следихме Мани с джипиеса. Той пътуваше основно из Манила, но имаше един повтарящ се маршрут: предградието Грийнхилс. Обикновено пристигаше там рано вечерта, понякога излизаше отново за час-два, но винаги се прибираше за през нощта.
— Според теб какво прави там всеки ден и защо не си спи в хотела? — попита Докс, докато записвахме маршрутите на Мани.
Замислих се и забавих отговора си.
— Не знам. Може да е предохранителна мярка — да има възможност да се мести и да обърква преследвачите си. Но две квартири не са толкова много. А и разписанието му е прекалено редовно, за да осигурява безопасност.
— На мен ми се струва, че там има жена.
— Може много по-лесно да си намери жена в Макати, близо до хотела.
— Може да е влюбен точно в тази.
Свих рамене.
— Има само един начин да разберем.
Преди три седмици, още с пристигането ни в Манила, бях взел под наем една невзрачна сива „Хонда Сивик“, и я бях оставил в гаража на „Пенинсъла“. Бях се постарал да приличам на японски мафиот, проучващ обстановката преди пристигането на шефа в града. Легендата беше простичка, позволяваше поведение в широки граници и беше трудна за разкриване. Якудза поддържа сериозно присъствие на Филипините — страната е основен доставчик на дами за „забавление“, и историята ми, включително оскъдицата й откъм подробности, щеше да задоволи обичайното любопитство.
Отпътувах за Грийнхилс в ранния следобед преди обичайното време на пристигане на Мани. Благодарение на джипиеса знаехме къде паркира с точност до метър. Винаги пред №11 на булевард „Айзенхауер“, което се оказа висока постройка от тухли и стъкло, която миришеше на нови пари. Седнах до витрината в „Джолибий“ — местния еквивалент на „Макдоналдс“ — в един мол от другата страна на улицата. Бях забелязал, че слънцето напича отгоре и с движението му на запад стъклото отразява светлината и откъм улицата не се виждаше почти нищо вътре.
Бях живял известно време в Манила, когато воювах във Виетнам, но това беше много отдавна и градът се беше променил. Предградията като Грийнхилс на времето бяха оризови блата. Сега градът беше по-гъсто населен: имаше повече хора, повече коли, повече суетене. Имаше и нов дух на комерсиалност с мегамоловете, които се виждаха от задръстените с коли магистрали, с билбордовете, рекламиращи избелващи зъбите пасти, и съвременните небостъргачи, подчертаващи контраста с вечните бидонвили около тях. През трите седмици преди пристигането на Мани бях свикнал с тези промени, докато си провеждах опреснителния курс по Манила и околностите. Маршрутите ми се различаваха, но бяха посветени на едно общо нещо. Все едно пишех пътеводител, озаглавен „Неприятности в рая: засади, пътища за отстъпление и бягство за независими оперативни агенти в Манила“. Повече пот в учението, по-малко кръв в боя, казваше един мой военен инструктор и аз никога не забравях този урок. Ако някога умра по време на операция, няма да е защото ме е домързяло да се подготвя като хората.
Мани се появи на свечеряване. Видях черната S-класа да завива по „Айзенхауер“ и да спира пред къщата.
Бодигардът излезе пръв. Огледа се за евентуална заплаха, но не я забеляза как похапва чийзбургер зад огледалната витрина на „Джолибий“. След като остана доволен, отвори вратата на шефа си, без да спира да оглежда улицата. Мани излезе от колата и последван от телохранителя, влезе в къщата. Двамата униформени пазачи пред сградата го поздравиха с кимване и аз разбрах, че го познават добре. Не би било лошо да го спипам вътре, но щеше да е доста трудно. Трябваше да изчакаме по-добра възможност.
Излязох от „Джолибий“ и влязох в мола. Обадих се на Докс от мобилен телефон с ваучер, който бях платил в брой. Телефонът на Докс беше същият. Той имаше и личен, но му бях наредил да го изключи, докато сме в операция. Има начини за проследяване на мобилен телефон, а аз не знаех кои са хората, които разполагат с номера на Докс.
— Той е тук — казах му. — В къщата в Грийнхилс.
— Знам. Гледам стрелката на компютъра. Видях, че колата паркира преди десет минути. Нещо интересно?