— Тук съм. В атриума на първия етаж. Ти къде си?
— В „Глориета“. Онази на третия етаж. Под единия мултиплекс, точно до аркадата за видеоигри. Седнал съм близо до прозорците в отдалечената от асансьорите страна. Нашият приятел обядва на три метра от ескалатора. Бодигардът е до него. Качи се и веднага свий наляво, за да не те види. След това се движи по периферията, докато различиш играчите. Не ми се ще той да се сети, че те е виждал в хотела.
— Разбрано.
Докс влезе след минута. Направи широк кръг, както му бях казал, оставяйки тълпата между себе си и главните действащи лица. Видях как погледът му ме откри, без да спре върху мен.
Сетих се, че Мани не е ходил до тоалетната от църквата насам. Допуснах, че по някое време, може би след като се наобядва, ще се подчини на повика на природата. Бодигардът щеше да наблюдава дали някой не тръгва подире му. Но нямаше да му хрумне, че някой социопат вече може да е вътре. Усетих слаб прилив на адреналин.
— Ей.
— Да.
— На този етаж има мъжка тоалетна. Отивам да чакам в нея. Струва ми се, че нашият приятел ще я посети, като приключи с обяда. Ако имам късмет, ще влезе вътре сам.
— Ще ти пазя гърба, готин.
— Добре.
Тоалетните са приятно място, защото са едни от последните градски оазиси, където няма камери за наблюдение. Можех да изчакам вътре, да го издебна в гръб, да му строша врата и да изляза навън още преди да е паднал на пода. В близост няма видеокамери и влизането и излизането ми щяха да останат нерегистрирани. Поне две минути никой нямаше да се разтревожи какво става с Мани, а може би дори пет минути, което щеше да даде на мен и Докс възможността да се измъкнем незабелязано. Нямаше да е толкова естествено, колкото им се искаше на израелците или за колкото ми се щеше да ми платят, но ставаше. Полицаите си бяха мързеливци и не изпитваха желание да допълват купища документи, но все пак беше по-лесно да се запише счупеният врат като „подхлъзване с падане“ или „злополука“, отколкото да се прикачи такъв етикет на дупката от куршум в челото. А най-важното беше, че никой нямаше да свърже смъртта с моите клиенти.
Представих си как семейството на Мани го чака да се върне. Двете минути стават три, трите — четири. Момчето се шегува, че татко сигурно е паднал в тоалетната. Жената отива до вратата и го вика. Отговор няма. Тя е объркана, а може би и малко разтревожена. Надниква вътре и го вижда проснат на пода, с глава под невъзможен ъгъл. Изпищява. Момчето идва тичешком. Спира до полата на майка си и хвърля поглед през вратата, която тя държи отворена. Гледката се запечатва в съзнанието му и никога, никога повече не го напуска.
Гласът на Докс бръмна в слушалката в ухото ми.
— Всичко наред ли е, готин?
Огледах заведението.
— Да. Защо?
— Нещо ми се стори разколебан. Да не си видял нещо, което аз не съм?
— Нищо ми няма.
— Добре. Имаш си компания, върви след теб. Притесних се, че не си го забелязал.
— Каква компания?
— С издутина отзад на кръста, под сакото.
— Бодигардът ли?
— Същият.
Учудих се как този тип е успял да внесе оръжие в мола. Сигурно имаше разрешително. Мани идваше в Манила от години и несъмнено си бе създал връзки.
— Налага ли се да се обърна и да му дам да разбере, че съм го видял?
— Мисля, че засега няма проблем. В ръцете му няма нищо. Но със сигурност идва да те провери.
Знаех какво е привлякло вниманието му. Не някоя моя постъпка. А видът ми.
Няма човек, който да маскира напълно близкото си познанство с насилието. Разбира се, тези, които се набиват на очи, са безнадеждните случаи. Успели са да оцелеят в цялата помия, ала нямат способността, а още по-малко склонността да прикриват аурата си на хищници, придобита при това оцеляване. Този вид включва гангстери, бивши затворници и някои бивши военни, и изпраща най-силни и най-отчетливи сигнали, и е най-лесен за забелязване.
Има и друг вид — тези хора са не по-малко добре запознати с насилието, но си дават по-ясна сметка за вълните, които излъчват, и се стремят да ги заличат. Като пример може да се посочат агентите под прикритие, те се забелязват по-трудно, но така или иначе вниманието привлича не наличието на някакво излъчване, а по-скоро пълната му липса. Хората от този вид са наясно със сигналите за опасност, които струят от тях, и реагират, но всъщност прекаляват с реакцията, тъй като ги потискат напълно. В енергийното поле на всяка социална среда те изпъкват като отсъствие, като липса, като сиво петно в цветна картина или черна дупка в звездно небе.
Третият вид се забелязва най-трудно, често и първите два не го разпознават, а цивилните — със сигурност. Той също обхваща хора, изградили се в среда на насилие, които обаче притежават природната дарба да бъдат майстори на камуфлажа, хамелеони. Те прикриват хищническите си белези не с опити да потиснат излъчването, а като го маскират зад друга, безобидна самоличност, която проектират като холограма. Познавам този вид, защото е моят собствен.