Но се случва дори съвършената мимикрия да бъде разгадана, ако човек знае какво да търси. Не мога да кажа какво точно издава хамелеоните. Понякога е нещо в погледа или някоя дреболия не на място в облеклото, походката, начина на говорене. Или пък слабо потрепване в очертанието на самоличността, като не напълно съвършена фасада. Каквото и да е то, интуицията го маркира, макар съзнанието да не може да го долови. Вероятно съм седял в заведението, разтревожен от мислите си, нещо трябва да се е появило в изражението ми и то именно е накарало идващия след мен мъж да застане нащрек и да реши, че си струва да ме провери по-обстойно.
Обучените агенти не позволяват на никого да ги доближава откъм сляпото им петно, така че ако не се обърна и не му дам да разбере, че съм видял приближаването му, може и да приспя вниманието му и да го накарам да реши, че все пак съм безобиден цивилен. Вероятно щеше да подуши наоколо и да продължи по пътя си. Ако пък ме принуди да действам, нямаше да е подготвен за онова, което го очакваше.
— Колко близо? — попитах, без да движа устни. Взех пакетче захар, разкъсах хартията и го изсипах в кафето си. Ако искаш да не те забележат, върши банални неща, а ако е възможно, мисли с банални мисли. Не ме питайте защо, но се получава.
— Осем метра. Седем. Шест…
— Ръцете?
— Нищо. Четири метра.
От четири метра трябваше да съм чул стъпките му. Или беше безшумен по природа, или умишлено се стараеше да не вдига шум. И в двата случая беше ясно, че не става въпрос за обичайното частно ченге охранител.
— Три метра. Спря до саксията с голямото цвете за частично прикритие. Още не държи нищо в ръце. Май не знае какво да прави с теб, но не ми се вярва да е тръгнал да се сприятелявате.
Заех се да бъркам захарта в чашата с дървената бъркалка, докато си мислех: „Хммм, дано да е хубаво, обичам кафето черно, е, това кафе беше доста горчиво, сигурно е арабика, да, препечена арабика, от коя ли държава е?…“
Докс се обади отново.
— Подминава те. Сигурно е решил, че все пак не заслужаваш внимание.
Сръбнах от кафето. Със захарта направо беше доста добро.
— Не съм интересен — казах.
Докс се разсмя.
След като бодигардът се отдалечи, се надигнах и тръгнах с походката на типичния японски сарариман. Усетих погледа му върху себе си и знаех, че ще възприеме излизането ми от заведението като допълнително потвърждение, че не представлявам заплаха.
Но след като потънах в сянката на аркадата в другия край на заведението, се шмугнах в тоалетната. Тя беше правоъгълна, пет на шест метра, входът беше на една от късите страни. На едната стена имаше три писоара; отсреща две кабинки, а мивките бяха срещу вратата. Когато влязох, двама тийнейджъри филипинци тъкмо си вдигаха циповете, след което излязоха.
Мушнах се в кабинката в дъното и затворих вратата.
— Вътре съм. Кажи ми, като тръгне насам.
— Разбрано. Изчаках десет минути.
— Стават. Той май казва довиждане на жената и детето. Да, те се отправят към ескалатора.
Разделяха се. Още по-добре.
— Бодигардът го следва. Няма изненади. Изминаха няколко секунди.
— Насочва се към тоалетната. Предположил си правилно.
Приливът на адреналин, който усетих, беше по-силен от първия.
— С бодигарда ли?
— Не, той изостана. В момента нашият човек върви по коридора право към теб. След десет секунди ще е вътре.
— Добре.
Вратата на тоалетната се отвори. Поех си дълбоко въздух и го издишах бавно, плавно и тихо, за разлика от оглушителното думкане на сърцето ми.
Погледнах през процепа във вратата на кабинката и видях Мани. Той се приближи до единия от писоарите. Застана с гръб към мен.
Отворих вратата. Направих две безшумни стъпки към него.
В ухото ми прозвуча гласът на Докс.
— Мамка му, жената и детето се връщат. Момчето я дърпа към тоалетната. Сигурно му се пишка.
Мамка му. Мамка му.
Отстъпих обратно към кабинката. Не чух никакъв звук, но навярно бях издал някакъв шум, за който не си давах сметка заради замъгления ми от адреналина слух, защото Мани извърна глава и ме видя.
В мига на убийството никога не поглеждам мишената си в лицето. Обикновено фокусирам поглед в тялото, следя движението на раменете, краката и ръцете. Това ми позволява да отгатна защитните ходове, а щом не виждам очите и изражението на целта, не забелязвам, че това е човек, по дяволите.