— Това е едно от нещата, които трябва да разберем. Но първата ни задача е да се измъкнем от Манила. Съмнявам се, че Мани ще докладва за инцидента на властите — това ще насочи вниманието към него. Но не възнамерявам да вися тук, за да разбера дали съм прав.
Стигнахме до ескалаторите и спряхме за малко.
— Слизай — казах. — Аз ще се отърва от пистолета и пълнителя. Ще ги хвърля в някоя тоалетна. Ако имам късмет, ще намеря в количката на някой чистач белина или друг препарат и първо ще ги накисна.
Докс се ухили като гимназист, току-що скроил някому дебелашка шега.
— Значи ще трябва да вържа тенекия на девойката от магазина за подаръци, така ли?
Част от мен бе готова да се разхили на идиотщината му в точно този момент. Друга искаше да го удуши. Изгледах го, поклатих глава и миг преди да се разделим, зърнах как усмивката му става още по-широка.
4.
Залата за пристигащи на летище „Бен Гурион“ в Тел Авив беше претъпкана и шумна. Туристи по тениски и шорти се бутаха с треперещите пред Бог хареди в черни костюми и шапки. Съобщения на английски и иврит отекваха между дългите бетонни стени. Залязващото слънце проникваше през западните прозорци и терминалът сияеше от заслепяващата му оранжева светлина.
Бяха отминали дните, когато Дилайла се чувстваше тук като у дома. Макар работодателите й да поемаха разходите за прибирането й в родината, за да се види с родителите и близките, годините под прикритие в чужди държави я бяха отчуждавали все повече и повече, докато накрая бе изгубила безвъзвратно усещането си за роден дом. Страната беше нейната, но Дилайла вече не беше същата. Извънредните мерки за сигурност, които съпътстваха тези посещения — фалшиви документи, дегизировка, мерки против проследяване — допринасяха за това. Вече се чувстваше по-удобно да си поръчва кроасан с шоколад на френски в Париж, отколкото да дава напътствия на иврит на шофьора на таксито в Тел Авив. Каза си, че това е естествено и донякъде желано следствие от предаността й към работата, но все пак й беше непривично да усеща как забравя коя е, или поне коя е била. Понякога смисълът на всичко й се струваше толкова далечен, толкова абстрактен. Понякога се чудеше дали и другите оперативни агенти изпитват същите чувства, но знаеше, че няма да е много умно от нейна страна да обсъжда съмненията си с когото и да било. Даваше си сметка, че ако работеше нещо друго, нарастващото отчуждение от неща, които й се бяха стрували изконно нейни, щеше да се нарича просто „цената на бизнеса“.
Нейният бизнес беше това, което родните й медии наричаха сикул мемукад, или „целенасочена превенция“, евфемизъм, който тя предпочиташе пред откровеното „наемен убиец“. Според нея първото определение беше по-описателно и по-свързано с целта да се спаси животът на хора, отколкото с целта те да бъдат изличени от лицето на земята. Дилайла не беше от тези, които натискаха спусъка, но понякога й се щеше да е. В крайна сметка на мъжете със снайперите се падаше по-лесната част от разделението на труда. На тях не им се налагаше да познават набелязания. Нито да прекарват време с него. И със сигурност не и да спят с него. Приближаваха се до мишената само един път, само за миг, след което си свършваха работата и си отиваха. Емоционалният еквивалент за тях беше раздялата след случаен секс за една нощ, докато за нея бе като развод след продължителен брак.
И все пак Дилайла тайно се гордееше, че се жертва, гордееше се, че го прави, защото е убедена, че така трябва, а не заради признанието на колегите си. Признание, смешна работа. Лоша слава беше по-уместното определение. Шефовете признаваха уникалния й талант и го използваха с безжалостна пресметливост, но дълбоко в себе си тя знаеше, че я смятат за опетнена по някакъв начин от това, което искаха да върши. Най-свестните й началници се чувстваха неудобно в присъствието на жена, която си проправяше пътя към набелязаните през леглото, която всяка вечер спеше с тези чудовища, която знаеше, дори когато ги приемаше в тялото си, че ги води към смъртта им. А по-малко свестните й началници я смятаха за курва, поне така подозираше.
Понякога изпитваше леден гняв към мъжете, които хранеха подобни мисли; друг път ги съжаляваше. Проблемът им беше, че не могат да се издигнат над мъжката си природа. Бяха си елементарни: движещата им сила беше похотта. И затова си мислеха, че и жените са същите. Идеята, че една жена може да спи с мъж по други, по-пресметливи причини и дори заради сигурността на държавата, ги изкарваше от равновесие. И ги караше да се съмняват дали не са също толкова уязвими, колкото жертвите на тази жена, а това ги изнервяше. Ако жената беше привлекателна, те тайно я желаеха и нервността се превръщаше в агония. Клеймото „курва“ беше техният начин да си вдъхват увереност, че контролът е в техните ръце.