Зачуди защо й се бяха обадили да се прибере. С настоящата й операция нещата вървяха добре. В момента залагаше „медения капан“ на живеещ в Париж саудитски дипломат, който се беше отклонил от повелите на уахабитските си религиозни убеждения заради дългата й естествено руса коса и начина, по който тя се разпиляваше по раменете й; заради сините й очи, безкрайно очаровани, разбира се, от плахите му ласкателства; заради омайващото й западно деколте, откриващо порцелановата й кожа. Мъжът беше останал поразен от историята й за отсъстващия съпруг и копнежа й за истинска любов и вече беше почти готов да чуе сърцераздирателната случка, че някой е научил за забранената им страст и сега я изнудва със заплахата да я разкрие — разкритие, което включваше и саудитеца, разбира се, — освен ако той не направи определени неща, сами по себе си тривиални, но които с времето щяха да го компрометират все повече и повече, докато паднеше безвъзвратно в ръцете на нейните хора. Защо я викаха у дома, когато беше толкова близо до успеха? Бяха използвали обичайните канали за свръзка, без да й подават сигнал за прекратяване на операцията, което означаваше, че не е в опасност и че операцията не е компрометирана. Но това правеше причините за повикването още по-мистериозни.
Документите й бяха изрядни, а ивритът, макар вече не всекидневният й език, все още й беше майчин, поради което тя и ръчната й чанта преминаха бързо през митническата проверка. Хвана такси пред терминала и се отправи към центъра. Трябваше да стигне до „Краун Плаза“ на „Хаяркон“ — приятен, анонимен хотел за бизнесмени, — това бе мястото на срещата. Участниците щяха да пристигнат и да си тръгнат поотделно, за да запазят тайната, и след това този хотел нямаше да се използва отново с месеци. След срещата щеше да се обади на родителите си и да отиде да ги види, и да преспи в къщата им в Яфа. Никога не им се обаждаше предварително; те разбираха, че работата й, каквато и да беше тя, изключва предупрежденията. Но, първо работата.
Смени няколко таксита, приложи и други техники, за да се убеди, че никой не я следи. Когато се увери, че няма опашка, се отправи към хотела. Взе асансьора направо до четвъртия етаж и пое към стая 416. Не й се наложи да я търси дълго — пред нея пазеха двама мъже в униформи със слушалки в ушите и автомати „Узи“ в ръцете. Набиващата се в очи охрана беше необичайна. Със сигурност ставаше нещо.
Единият мъж огледа личната й карта. Очевидно удовлетворен, отвори вратата и бързо я затвори зад гърба й. Вътре трима мъже седяха около масата. Познаваше двама от тях — Боаз и Гил. Третият беше може би с около двайсет години по-възрастен от тях и й отне известно време да се сети кой е. Беше го срещала само веднъж.
Боже! Директорът. Какво правеше тук?
— Дилайла, шалом — поздрави възрастният мъж и стана от стола. Приближи се, за да се ръкува с нея, и продължи на иврит: — Или може би трябваше да кажа бонжур? На френски ли предпочиташ да говорим?
Стана й приятно, че я попита. Излизането и влизането под прикритие, смяната на две съвършено различни самоличности причиняваше доста стрес. Тя поклати глава и му отвърна на иврит:
— Не, тя няма работа тук. Да я оставим да спи. Ще се събуди, когато се прибере в Париж.
Той кимна и се усмихна.
— И това ще й се стори сън — сетне посочи другите двама. — С Боаз и Гил се познавате, нали?
— Да. Работили сме заедно.
Мъжете станаха и също се здрависаха с нея.
Боаз беше един от най-добрите им специалисти по ИВУ — импровизирани взривни устройства. Дилайла го харесваше, всички го харесваха. Когато обстоятелствата налагаха, се държеше сериозно, но по душа си беше момче, понякога непослушно, и имаше заразителен смях, преминаващ на моменти дори в кикот. Никога не я беше свалял и се държеше с нея повече като със сестра, отколкото като с колежка, което беше нещо рядко в организацията. Ако директорът го нямаше, щеше да го прегърне.
Гил беше друга работа — мрачен, темерут и напрегнат. Хората му се възхищаваха, но се чувстваха неудобно в компанията му поради една и съща причина: беше извънредно добър в работата си. При две от задачите на Дилайла Гил беше стрелецът. И в двата случая се беше появил като от нищото, за да изстреля куршум 22-ри калибър в окото на жертвата, след което беше изчезнал дори без да раздвижи въздуха. Когато се налагаше, работеше и в екип, но Дилайла знаеше, че в сърцето си е единак, който е в стихията си, когато безшумно преследва плячката.