Обърнах се към монитора и написах в „Гугъл“ „Мичъл Уилям Уинтърс“. Не получих резултат.
— Господин Уинтърс май си прекарва времето под обсега на радара — подхвърли Докс.
— Май да. Чакай малко.
Влязох в чатрума, който използвах с Тацу. Имах съобщение от него: имената на двамата мъртъвци бяха Скот Калвър и Дейвид Гибънс. Това съвпадаше с казаното от Канезаки. И двамата бяха бивши военни, Трети специален отряд. Ветерани от първата война в Залива, пенсионирани с почести. След това бяха постъпили във външния отдел на Държавния департамент и бяха служили в Аман, Карачи и Риад.
Освен английските имена съобщението беше на японски. Преведох го на Докс.
— Значи са напуснали Трети специален отряд, за да станат дипломати. Е, това не мога да го повярвам — гласеше коментарът му.
— Да. По някое време са работили в ЦРУ. Но според Тацу са напуснали през 2003-та. Канезаки е бил прав, като каза, че са бивши служители.
Отново погледнах екрана. В съобщението на Тацу пишеше още, че двамата са напуснали държавната работа, за да постъпят в „Гирд Ентърпрайзис“. Прочетох на глас тази част на Докс.
— Това говори ли ти нещо? — попита той.
— Предполагам, че е някаква фирма. Моят човек казва, че не знае повече за нея, но…
Написах „Гирд Ентърпрайзис“ и „Гирд Ентърпрайз“. Нищо.
Върнах се на чатрума. В края имаше още един абзац.
„Когато ти се отвори възможност, бих желал да обсъдим с теб един личен въпрос. Не е свързан с настоящите. Скоро ли ще си идваш в Япония? Можем да пийнем чай и да си побъбрим, което, признавам, доста ми липсва. Надявам се, че си добре. Пази се, моля те.“
Зачудих се какъв ли ще е този личен въпрос. Надявах се с Тацу и семейството му всичко да е наред. Написах отговор:
„Трябва ми информация за Джим Хилгър, американец, пребиваващ в Хонконг, предполагаем НОП на ЦРУ. Свързан е с някой си Мичъл Уилям Уинтърс, вероятно живеещ в Джакарта, вероятно служил в специален отряд на армията на САЩ, вероятно с опит в Тайланд. Вероятна връзка между двамата и «Гирд Ентърпрайзис».
Аз също много ще се радвам да те видя на чай и да обсъдим личния въпрос, за който говориш. Надявам се, че ти и семейството ти сте добре. Благодаря ти за помощта, ти също се пази.“
— Ами Канезаки? — попита Докс.
Влязох в неговия чатрум. И там ме чакаше съобщение.
„Продължавам да търся, но се натъквам на доста пречки и се налага да внимавам. Всякаква допълнителна информация от теб ще ми е от полза.“
Написах:
„Можеш ли да ми кажеш нещо за «Гирд Ентърпрайзис»? Двамата мъртви са напуснали държавната работа за нещо, което се казва така.“
Затворих и двата чатрума и по навик изчистих браузера.
— Я да видим дали няма нещо по новините — предложих.
Въведох в „Гугъл“ няколко варианта на „Стрелба в мол в Манила ЦРУ“. И получих едно доста интересно заглавие от „Вашингтон Пост“: „Двама убити американци, предполагаеми служители на ЦРУ“.
— Мамка му — изруга Докс.
Изчетохме статията. „Източници“ твърдяха, че двамата мъртъвци са от ЦРУ. Говорителят на ЦРУ се позоваваше на политиката на организацията и отказваше да потвърди или да отрече принадлежността на двамата мъже.
Помълчахме малко. След това Докс каза:
— Канезаки твърди, че били бивши.
Кимнах.
— Да.
— Е, аз бих нарекъл това несъответствие.
— Да.
— Дали твоята приятелка не е намерила нещо, което да хвърли малко светлина? Защо не й звъннеш?
Замислих се. Поради всички причини, които досега обсъждахме, не смятах, че Дилайла може да е замесена в инцидента пред „Браун Шугър“. Безпокоеше ме, че се надявах да не е замесена. Съзнавах, че това е опасно; доскоро щях да събера две и две и да приема резултата. Не се влияех от неща като надежда или предчувствия. Сега влагах емоции в изводите. Зачудих се дали мога да си имам доверие, че не подправям несъзнателно данните.
Трябваше да разбера в хода на нещата. Ако можех.
Обадих й се. Вдигна на третото позвъняване.
— Ало?
— Аз съм. Можеш ли да говориш?
— Мога. Тъкмо щях да ти пиша.
— Къде си?
— В Банкок.
— И аз. Може ли да се видим?
— Не. Гил е тук. Трябва да внимавам. Ти също.
— Гил е тук ли?
Сигурно беше доловила нещо в тона ми. Или ме познаваше прекалено добре и се беше сетила какво си мисля.
— Не си го и помисляй.
Не отговорих. Не обичам усещането, че съм преследван. Приемам го лично.
— Не си го и помисляй — повтори тя. — Ако нещо му се случи, ставаш мой враг. Обещавам ти.
Добре де, с Гил бяха от един отбор. Трябваше да си го напомням.