Придърпах един стол до прозореца, седнах в тъмното и се загледах надолу към улица „Сукумвит“ и градското стълпотворение зад нея. Гледката не беше кой знае каква — „Уестин“ е доста нисък, а и градът е наистина пренаселен. За момент ме обхвана абсурдният копнеж да съм си в апартамента в Сенгоку — спокойния квартал на Токио, където живеех преди ЦРУ и Ямаото да се доберат до мен. Тогава не осъзнавах колко сигурен съм се чувствал и колко ми е било спокойно. Изглеждаше ми като преди цяла вечност — оттогава насам се бяха случили много неща. Дадох си сметка, че не съм имал време дори да тъгувам, задето съм бил принуден да напусна. Досега. Но в момента не можех да си позволя да се разсейвам.
Замислих се за плана, който бяхме разработили с Докс. Изглеждаше разумен във всяко едно отношение. Зачудих се обаче защо решенията, до които стигах, винаги включваха насилие.
Насилие, дрън-дрън. Говориш за убиване.
Усмихнах се злостно. Когато разполагаш само с чук, всичко ти прилича на пирон.
Естествената ми нагласа сигурно беше ужасяващо осакатена. Или изкривена. Сигурно имаше и други, по-добри начини, начини, които продължителният и злощастен навик ми пречеше да видя.
Да, сигурно. Само че усещането да седя тук в тъмното и да си преговарям действията за утрешната операция ми беше толкова познато, че надделя над грозното бреме на съдбата.
Първата ми жертва беше онзи млад виетнамец, когото застрелях близо до река Меконг, когато бях седемнайсетгодишен, и оттогава не бях преставал да убивам. До един момент ги броях, но много отдавна напълно изгубих бройката, нещо, което беше ужасило Мидори, с право, предполагам, когато й разказах. Дали само обстоятелствата имаха вина, че бях започнал толкова рано и бях продължил толкова дълго, или бях виновен аз, защото ми беше присъщо?
Прекалено много хора усещаха, че съм убиец. Тацу. Докс. Психолозите в армията. Карлос Хаткок — легендарният снайперист, с когото се бях срещнал веднъж във Виетнам.
Защо се противиш? Просто приеми фактите.
Припомних си една проповед от църквата, когато бях малък. Мисля, че беше от Евангелието на Матея, където Исус казва: „Върни ножа си на мястото му, защото всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат.“6
Поразмишлявах известно време.
Глупости. На Бог не му пука. Както казва Докс, ако му пукаше, щеше вече да е направил нещо.
А ако направи нещо, ти изобщо ще разбереш ли? Ще му обърнеш ли внимание?
Ще разбера, ако ме накаже. Защото аз така бих постъпил.
А може би точно в това беше работата. През цялото време съм очаквал — по дяволите, настоявал съм — Бог да ме накаже за деянията ми. И така да ми докаже, че съществува. А ако Бог не се занимаваше с наказанията? Ако наказанията си бяха изцяло човешко изобретение, а Бог предпочиташе да общува по не толкова демонстративни начини, начини, които хората предпочитаха да се преструват, че не забелязват?
Наведох се, подпрях лакти на коленете си и се взрях в дланите си, сякаш щях там да намеря отговора. Исках да се уморя. Ужасно исках просто да заспя.
Помислих си за „Го Рин Но Шо“ — „Ръкопис на петте пръстена“ от Мусаши, която бях чел и препрочитал. В спомените си за над шейсетте двубоя с мечове и шестте мащабни битки, в които беше участвал, Мусаши нито един път не се беше усъмнил в морала на постъпките си. Очевидно приемаше за дадено, че мъжете се бият, убиват и умират, и се съмнявах, че това някога го е тревожило повече от факта, че мъжете дишат, ядат и спят. Едното беше също толкова естествено и неизменно, колкото и другото. Значение имаше единствено умението.
Мусаши някак беше намерил начин с възрастта да остави меча. Когато наближил шейсетте, започнал да прекарва времето си в преподаване, рисуване, медитация, чайна церемония и писане на поезия. И в писане на мъдрата си книга, разбира се. Накрая дори успял да умре в леглото си. Не намирах идеята за непривлекателна. Само че не знаех как ще го постигна, ако не открия начин да се оттегля от бизнеса.
Зачудих се как хората вземат живота си в ръце. Откъде получават удовлетворение, чувство за цел и посока? Седях сам в тъмната стая и се опитвах да обобщя съществуването си, да оправдая това, което бях. И стигах само до едно:
Ти си убиец.
Отпуснах глава върху дланите си. Не можех да измисля нищо друго. Същността ми навярно не подлежеше на промяна, но причините, поради които се бях поддал на тази същност, те оставаха в моята власт. След което внезапно си спомних: сънят, онзи с двата катана. Ето защо ми се беше присънил.
Освен другите цели, за които може да се използва, мечът е основно инструмент за убиване. Вярно, с него може да се подпира вратата и да се отварят писма, но не такова е предназначението му. Не това иска душата на меча. Ала не неизменната му природа го прави добър или лош; моралът на меча се определя по-скоро от употребата му. Има кацуджинкен — меч, който дарява живот, или оръдие на справедливостта; и сецунинто — меч, който отнема живот, оръдие на потисничеството. В съня ми нещо безименно едва не ме беше хванало, защото не успях да реша. Не можех да си позволя същата грешка в живота.