Но ако не беше сам, нямаше да предизвика особено внимание. Ако беше, да кажем, с някоя привлекателна бизнес дама от европейски произход.
Представих си Докс в ушит по поръчка консервативен костюм, седнал срещу Дилайла в шикозен, но стилен тоалет. Щеше да изглежда като местен служител на чужда фирма, а тя като умната европейска шефка, която се опитва да му хване спатиите. Точно такива работи ставаха в клуба всяка вечер. Щяха да са съвсем като у дома си.
Какво, по дяволите, и без това не можех да заспя. Станах, запалих една от нощните лампи и взех мобилния си телефон. Поставих нова сим карта, включих го и набрах номера на Дилайла. Тя вдигна на първото иззвъняване.
— Здрасти — казах. — Нали не съм те събудил?
— Не си. Още ме мори часовата разлика.
— Можеш ли да говориш?
— Мога. В стаята си съм.
Поколебах се дали да не я поканя още веднъж да се видим. Щеше да е страхотен пропуск, при положение че се намирахме в един и същ град. Откъде да знам, дори бе възможно да сме в един и същ хотел, в съседни стаи дори.
Реших обаче, че тя е права. Би било глупаво да се срещаме точно сега, когато Гил я държеше под око. Сигурно щеше да й се удаде само една възможност да му се измъкне и тази възможност трябваше да е Китайският клуб. А и на част от мен — може би не най-зрялата част — не й се нравеше перспективата да получи трети отказ, колкото и причините да бяха разумни и не лични.
— Мисля, че утре ще имаме възможност да оправим цялата работа и да довършим започнатото — казах.
Тя не отговори веднага.
— Добре — съгласи се след това.
— Но бих се възползвал от твоята помощ. Ако откажеш, ще те разбера. Не ти си виновна за кашата.
Тя се засмя тихо.
— Де да беше така.
— Както и да е. Можеш ли утре да дойдеш до Хонконг?
Още една пауза.
— Вече казах на Гил, че ще се помотая няколко дни в Банкок, докато чакам евентуално да ми се обадиш. Как да му обясня внезапното си желание за екскурзии?
Замислих се.
— Кажи му, че съм ти се обадил. Извинил съм се за зарязването и съм те помолил да дойдеш при мен в Хонконг.
— Ако му кажа това, ще ме последва, точно както дойде в Банкок. За да е наблизо, когато изплуваш, и да те ликвидира. Освен това ме подозира. И няма да ме изпусне от поглед.
— Ще се справиш ли?
Усетих я как претегля плюсовете и минусите. Накрая заяви:
— Предполагам, че ще се справя.
— Можеш ли да вземеш самолет рано сутринта?
— Естествено.
— Добре. Направи го. И като пристигнеш, провери чатрума. Може и аз да ти звънна.
Тя замълча, а аз си помислих: „Ела при мен тази нощ. Просто ме попитай дали искам“. Но тя не ме попита.
— Добре. Ще бъда в Хонконг — каза.
Благодарих й и затворих.
Изключих телефона и лампата и отново седнах на стола. Кръстосах крака и се загледах в светлините на града, които почти недоловимо започнаха да изгасват една по една.
Замислих се за Дилайла — толкова близка и толкова далечна.
Надявах се, че мога да й се доверя. Сигурно имах нужда. Но не това ме тревожеше.
Тревожеше ме колко много исках да е така.
18.
Хилгър най-после приключи финансовата работа за деня — някои аспекти от която включваха прикритието му в Хонконг; други се отнасяха до истинския му бизнес и истинската му мисия. Както вървяха нещата напоследък, не беше никак лесно да държи положението под контрол.
Стана от бюрото, протегна се и си погледна часовника. Мамка му, два през нощта. Трябваше да се прибере и да поспи. Утре го очакваше голям ден.
Телефонът иззвъня. Хилгър седна обратно зад бюрото. Идентификаторът показваше блокиран номер. Надяваше се да е Уинтърс с добри новини. Вече се чудеше защо се бави толкова.
Беше Демеер — друг от неговата мрежа, който беше отишъл в Тайланд, за да помогне на Уинтърс при разпита на Рейн. Още преди Хилгър да се запита защо му се обажда точно той, а не шефът на екипа Уинтърс, Демеер заяви:
— Лоши новини.
— Докладвай — спокойно подкани Хилгър.
— Уинтърс и тайландците се опитаха да заловят Рейн пред едно заведение в Патумван. Рейн се е измъкнал. Уинтърс е мъртъв. Двама от тайландците също.
Хладнокръвието на Хилгър се поразклати за миг.
— Мамка му — опита се да измисли какво да каже, но нищо не му хрумна и затова повтори: — Мамка му.
Уинтърс беше професионалист и Хилгър беше приел за дадено, че ще избягва всякакви ненужни рискове. В най-лошия случай беше очаквал да не открият Рейн или той да се измъкне, когато го подгонят. Но не беше допускал да има жертви. И определено не Уинтърс.