— Ами Докс? — попита, възвърнал хладнокръвието си.
— И той се е измъкнал. Двама от тайландците ме осведомиха.
— Тези тайландци пасив ли са за момента?
— Не. Не знаят нищо съществено.
Хилгър помисли малко и попита:
— Какво стана?
— Рейн очевидно е надушил засадата. Реагирал, преди да заемат идеалната позиция.
За да забележи Уинтърс, този Рейн трябва да беше поне екстрасенс. Или това, или тайландците се бяха издънили. Не се бяха оказали на висота за такава отговорна работа. В крайна сметка бяха само местни биячи. Наемници. Откакто застреляха Калвър и Гибънс в оная касапница в Манила, Хилгър все не успяваше да събере професионален екип.
— А Уинтърс как е умрял?
— Рейн е имал нож.
Хилгър се намръщи. Аман от тези кали истории… Уинтърс беше специалист с ножовете.
— Победил е Уинтърс с нож, така ли? — попита, усъмнен, че нещо не е съвсем наред.
— Докс е хвърлил по него стол. И го е съборил на земята.
Е, така се връзваше.
— А след това?
— Тайландците казват, че Рейн и Докс се нахвърлили отгоре му и започнали да го мушкат с ножове. Тъй като не можели да направят нищо, си плюли на петите.
Хилгър не се съмняваше, че са избягали. Просто се чудеше точно в кой момент бяха духнали.
— Ти успя ли да потвърдиш нещо от версията им?
— Да. Имам човек в посолството, с връзки в тайландската полиция. Уинтърс е бил със счупени ребра и е умрял от рана от нож в гърдите. Имал е рани от самоотбрана по ръцете.
Дори в гнева и съжалението си за Уинтърс Хилгър изпита известно облекчение, че човекът е загинал в бой. Агентът знаеше много и щеше да възникне проблем, ако Рейн и Докс бяха успели да го разпитат. Не че Уинтърс щеше да им се даде лесно — доста щяха да се потрудят, за да измъкнат информация, с която не желае да се разделя — но така на Хилгър не му се налагаше да се тревожи.
— Полицията какво казва?
— Мислят, че е провалена сделка за наркотици. Уинтърс е пътувал съвсем чист. В това отношение няма проблем.
По дяволите, Уинтърс беше свестен тип. Прецизен. Загубата му беше сериозен удар.
Хилгър се сети, че се налага да се обади на сестра му, Елизабет Шанън. Уинтърс не беше семеен; сестра му беше единственият близък роднина. Хилгър беше излизал няколко пъти с нея след края на войната. Сега беше омъжена с деца, но бяха останали приятели. По дяволите, никак не му се щеше дай се обажда. Мразеше Рейн, задето го принуждаваше.
— Сега какво? — попита Демеер.
Хилгър се поколеба дали да не му каже да дойде в Хонконг за срещата с МЛЧ, но размисли. Не беше зле да замести Уинтърс, но беше по-важно някой да причаква Рейн и Докс. Искаше ги мъртви.
— Опитай се да откриеш отново Рейн и Докс. Действай както намериш за добре, но те съветвам да не правиш втори опит за залавяне. Много хора изгубихме вече и не виждам как ще се справим без пълен екип на място. Ако ги намериш и ти се предостави възможност, просто ги очисти.
— Ясно. Ще те държа в течение.
Хилгър затвори. По дяволите, операцията се разпадаше. Трябваше на всяка цена да намери начин да я спаси. Две години му бяха нужни, за да уреди тази среща с МЛЧ. И не беше само времето. Какво ли не беше извършил, за да я направи възможна. Действия, които щяха да му тежат вечно и за които един ден щеше да отговаря, ако имаше Господ там, горе.
Сложи лакти на бюрото, затвори очи и подпря чело върху пръстите си. Да, по пътя беше извършил някои гадни неща, неща, които никой не бива да върши. Ликвидирането на онзи в Аман — американец с жена и деца — не беше никак лесно. Укриването на информация, която щеше да спаси хората в Бали, в Джакарта и на другите места… е, и с това щеше да се наложи да живее.
Но от целия му труд щеше да произлезе много добро и именно върху това трябваше да се съсредоточи. Човек трябва да гледа голямата картина. Британците нима не бяха прави да не евакуират Ковънтри, след като разбраха, че фашистите ще го бомбардират? Ако бяха евакуирали града, нацистите щяха да съобразят, че кодът „Енигма“ е провален, и всички военни усилия на Съюзниците щяха да бъдат поставени на карта. Наложи се животът на хората в Ковънтри да се пожертва, за да живеят други. Не звучи приятно, като го изречеш на глас, но това беше истината. Днес разликата беше в това, че политиците нямаха достатъчно кураж, за да вземат подобни решения. И затова тежката работа се падаше на хора като него.
Помисли си каква ирония е, че демокрацията не би оцеляла, ако се придържаше към буквата на собствените си идеали. Знаеше, че тъкмо хора като него — хора зад кулисите, самотници, вършещи това, с което никой друг не би се захванал — помагаха на демокрацията да функционира, спасяваха я от осъзнаването на присъщото й лицемерие, даряваха я със спокоен сън.