Двамата станаха и се ръкувахме, както подобаваше на ролите ни. Аз излязох от хотела и взех такси до „Мандарин Ориентал“, пресякох улицата и влязох в един магазин за чанти и куфари. Предлагаха много висококачествени, но като цяло скучни чанти… и едно куфарче „Танер Кроле“ в махагонов цвят, което се отваряше отгоре. „Скъпо е — мислех си, докато си играех със закопчалките, които прещракваха с тихата увереност на банков сейф или врата на «Ролс-Ройс», — но животът е кратък…“
След пет минути обикалях старата сграда на Китайската банка с куфарчето в ръка. Петдесет и няколко годишната, повлияна от стила арт деко постройка по стандартите на Хонконг си беше направо древна. С петнайсетте си етажа освен това беше пигмей в сравнение е осеяния със стоманени мачти офис на „Банкова корпорация Хонконг и Шанхай“ отдясно и наподобяващото фонтан светлинно шоу от стъклооптика на центъра „Чунг Конг“ отзад. Имаше излъчването на сграда, чудодейно пощадена от двигателите на прогреса, унищожили съвременниците й, за да се отвори пространство за мастодонтите, които я заобикаляха. Като обречен на смърт човек, все още неизгубил достойнството си, но живеещ назаем.
Отбелязах всички входове, посоката на трафика, наличието на камери. Използваше се само един вход от западната страна, на къса еднолентова улица, която единствена отделяше сградата от гигантските й съседи. От другата страна на улицата, точно срещу входа имаше голям индустриален контейнер за отпадъци, който предлагаше добро прикритие, ако ми се наложеше. Четири асансьора, две камери за наблюдение в средата. Вдясно охранител с отегчена физиономия зад бюро. Вляво стълбище и противопожарен изход. Когато се доближих, на стълбището се появи някакъв служител и докато вратата се затваряше зад него, забелязах, че в ръката му няма нито електронна карта, нито ключ. Значи вратата към стълбището се отваряше отвътре, поне на приземния етаж. Което беше логично — не можеш да заключиш хората вътре в случай на пожар, — но потвърждението беше полезно.
Влязох в единия асансьор и прокарах ръка по косата си, за да прикрия лицето си, докато оглеждах за камери. Ето я, на тавана. Натиснах бутона с кокалчето на пръста си и през цялото пътуване догоре стоях с наведена глава. Напомних си кой съм и защо съм тук: Уатанабе, проучващ Китайския клуб от името на определени японски индустриални интереси.
Качих се на тринайсетия етаж и се огледах. Отляво започваше вито дървено стълбище с парапет, украсен с ковано желязо в китайски стил. Стените бяха бели; подовете — от солидно тъмно дърво с леки неравности, които се придобиват само след поколения употреба. На плосък екран до стълбището се изписваха цените на акциите на борсата „Ханг Сенг“. Атмосферата излъчваше усещане за пари, стари и нови; статус, придобит и търсен; амбиция, едва прикривана зад елегантни костюми и коктейлни усмивки. Китайската банка може да беше преместила седалището си в триъгълната кула от черно стъкло на „Йео Минг Пей“ няколко пресечки по на югозапад, но призракът на стремежа и богатството, увековечен в новото седалище, още си беше у дома и тук.
Но имаше и известна екстравагантност. Приемната беше претъпкана с меки захарнорозови, отровнозелени и бебешкосини фотьойли и канапета. Лампите над масите покрай стените хвърляха светлина в същите цветове. А строгият дървен под беше отстъпил място на килими в ярки цветове. Декораторът явно беше отдал дължимото на титаничните амбиции на Хонконг, но и добродушно им се беше присмял.
Красива китайка в черен панталон и бяло сако тип „Мао“ излезе от гардеробната вдясно.
— С какво мога да ви помогна?
Кимнах и заговорих със силен японски акцент.
— Аз съм Уатанабе — като че ли това обясняваше всичко.
Тя взе някаква папка и погледна какво пише в нея.
— А, да, господин Уатанабе, от „Шангрила“ се обадиха, че ще ни посетите. Бихте ли желали да ви разведа из клуба?
— Да — отвърнах и се поклоних. — Много добре.
Жената, която се казваше Мей, се оказа отличен екскурзовод и охотно отговаряше на всичките ми въпроси. Като например: „Къде са частните зали за вечеря?“ „На петнадесетия етаж.“ „Имате ли някоя подходяща за малка компания — да речем, четирима души?“ „Да, имаме две такива зали.“ „А как се стига до горните етажи?“ „Само по витото вътрешно стълбище.“
Водената от Мей обиколка на клуба отне десет минути. Предвид ранния час още нямаше посетители и персоналът беше зает да подрежда сребро и кристал, да наглася покривките и да се подготвя за поредната вечер в несъмнено пълния клуб.