— Чувам те.
— Добре. Ние сме в бара. На една много хубава маса в ъгъла в дъното. Обаждай се по всяко време. Ние ще наблюдаваме предавателите и ще ти казваме какво става. Ако има проблем, само кажи.
— Добре.
Докс се намеси:
— Сега изключваме, за да не ти досадим със скучния си разговор за стратегическите възможности за сътрудничество в Азия и за влизането в синхрон с промяната на парадигмата и точките на модулация. Освен ако ти не желаещ да слушаш, за да си сигурен, че се държа прилично с приятелката ти.
— Изключи, ако обичаш.
Той се разсмя.
— Добре. Не забравяй, че ние те чуваме, така че ако ти потрябва нещо, само кажи.
— Добре.
Връзката прекъсна.
Изчаках в тишината почти час. На три пъти някой влиза в тоалетната. Всеки път проверявах дали не са Мани или Хилгър. Възможно беше един от двамата да се отбие на път за частната зала, в който случай Докс и Дилайла нямаше как да ме предупредят. Но и трите пъти не бяха те.
Помещението беше сравнително просторно и можех да крача из него, да приклякам и да се протягам. На времето щях да съм във върхова форма и без разгряване, но напоследък не беше така и исках да се раздвижа.
Правех изометрични упражнения за врата, когато Докс се обади.
— Готин, гостите ни пристигнаха. В момента си сядат по местата.
— Колко са?
— Засега двама. Хилгър и Мани. Изчакай да проверя честотите и да послушам малко.
След минута се обади отново.
— Да, само двамата са. Хилгър помоли салонната управителка да съпроводи „господин Елджуб“, когато пристигне. Значи ще са само тримата. Беше прав, Хилгър не е променил плановете.
— Елджуб ли? — намеси се Дилайла.
— И какво за него? — попитах.
— Мм… не съм сигурна. Просто се чудех кой е мистериозният гост.
— Мен повече ме е грижа къде ще седне. И дали ще се надигне.
— Разбира се.
— Докс, можеш ли да превключиш аудиото, за да чувам и аз?
— Мога, но тогава няма да чуваш мен и Дилайла.
— Няма страшно. Превключи, когато имате да ми казвате нещо.
— Ясно. Ето ти ги.
Чу се съскане, а след това и гласовете на Мани и Хилгър. Този на Хилгър го помнех от параболичния микрофон в Квай Чунг. Имаше характерен бавен, уверен и успокояващ говор. Гласът на Мани беше по-писклив, с по-напрегната интонация. В момента май се оплакваше на Хилгър от охраната и по-специално, че се е наложило бодигардът му да остане отвън.
— По-полезен е като наблюдава входа, отколкото тук — говореше му Хилгър.
Зачудих се дали си вярва — лично аз виждах и предимства, и недостатъци, — или просто успокоява Мани, който ми се стори голямо хленцало.
— Не мисля така. А и след онова в Манила се чувствам по-добре, като е наоколо — продължаваше Мани.
— Вече ти казах, тук ме познават и нямам бодигард. Ако някой застане пред вратата, персоналът ще започне да любопитства кого ли съм поканил. А любопитството е последното, което ни трябва тази вечер.
— Можеше да седне на масата с нас. Персоналът няма да знае кой е.
— Прав си, но тогава нямаше да можем да говорим свободно. Виж какво, казах ти, че Рейн е в Банкок. Вчера за малко да го спипаме там. В момента бяга и хората ми са по петите му. Няма за какво да се тревожиш.
За миг се зачудих дали операцията на Хилгър все пак не беше на ЦРУ. Определено звучеше като държавен служител, представящ „опипването за малко“ като признак на успех. Щеше да си е като в свои води с разните му „катастрофални успехи“ и други подобни евфемизми на епохата ни.
— Искам да ми кажеш, като го заловите — помоли Мани.
— Разбира се.
Е, на Хилгър ще му се наложи да дава обяснения на Мани тази вечер, помислих си. От друга страна, ако нещата се развиеха по план, нито Хилгър щеше да може да обяснява, нито Мани да слуша.
Звукът прекъсна. Чу се съскане и гласът на Докс.
— Добре, че имаме видео. Хилгър извади някакъв голям детектор от куфарчето си. Ще изключа за десетина минути, защото може да забележат нещо.
— Добре.
Предавателите работят на радиочестота, която присъства фоново във всеки град, а ние използвахме слаб сигнал, усилван извън помещението от ретранслаторите, които бях поставил. Затова проблемът не беше в наличието на предаватели, а във възможността те да бъдат открити при целенасочено претърсване, което можеше да проследи излъчвания от тях сигнал като пътечка от електронни трохи. След като претърсването приключеше, предавателите можеха да заработят отново.
След десетина минути Докс се обади.
— Ето ни пак. Превключвам те.
Поредното съскане и гласовете на Хилгър и Мани. Мани казваше:
— Той знае, че е важен. И си вири носа.
Хилгър се изхили.
— Исках да кажа, че затова закъснява. Показва, че може да ни накара да го чакаме, без да го направим на проблем. Араби. Такива са си.