— Колко ще струва? — попита Ал Джиб, а аз си помислих: „Хилгър си го бива за продавач. Този направо е готов да си размаха чековата книжка“.
— Много — отвърна Хилгър и всички се разсмяха.
— Какво ти казах, Али — обади се Мани.
— Да, май ще правим бизнес заедно — заяви Ал Джиб.
— Аз от три години какво ти разправям? Спечелих доста пари с този човек, а той ми направи и доста услуги.
Хилгър вдигна чаша.
— Наздраве — чашите звъннаха.
— Ще ме извините ли за минута? — каза Мани.
Чух местене на стол и отварянето на вратата. Сърцето ми заби учестено. Чух съскане, прекъснато от Докс.
— Мани излиза. Сигурно отива да пишка.
— Чух го. Готов съм.
— С Дилайла оставаме на тази честота, за да ни повикаш, ако има проблем. Но млъквам, ще чакам ти да се обадиш.
— Добре — малко се учудих, че Дилайла не направи никакъв коментар на току-що чутия разговор, очаквах да повдигне отново въпроса колко е важно убийството на Ал Джиб. Знаех, че е упорита и не се отказва лесно. Но реших, че е приела компромиса, който й предложих.
Завъртях глава наляво, после надясно, за да изпукам ставите си. Клекнах, за да съм сигурен, че ако коленете ми изпукат, ще е сега, а не после. Завъртях торса си наляво и надясно, раздвижих ръце и вдишах два пъти бързо и дълбоко. Готово.
Погледнах през дупката към вратата на тоалетната.
Хайде, Мани, хайде…
Но Мани го нямаше никакъв. Измина минута, после втора. Ако идваше право от залата, вече трябваше да е тук. А може и да не отиваше до тоалетната. Или пък беше слязъл на тринайсетия етаж. Не очаквах да подмине тази, но бе възможно да не знаеше, че на този етаж има тоалетна. А може да беше спрял, за да говори с някого по телефона или да си побъбри със сервитьорката. Всичко можеше да е. Важното беше, че не идваше.
— Мани го няма — казах в микрофона на ревера. — Сигурно е отишъл другаде.
— Мамка му — изруга Дилайла.
— Можеш ли да погледнеш? Докс да си остане на мястото. Малко е вероятно, но не е невъзможно Мани да го познае.
— Ей сега — отвърна тя.
Вратата се отвори. Погледнах през дупката. Не беше Мани. Но беше друг интересен тип. Наведох се към микрофона и прошепнах на Дилайла:
— Задръж.
— Ясно.
Посетителят имаше тъмната коса и кожа на филипинец. Евтиният му костюм беше приютил тяло с размерите на хладилник. От фигурата, облеклото и начина, по който огледа тоалетната, реших, че е бодигард. Бодигардът на Мани.
Ето кого Хилгър беше настоял да оставят отвън. Мани сигурно му се е обадил по мобилния телефон, след като излезе от залата. Обаждането и пътят с асансьора догоре обясняваха закъснението му. Наистина го беше обзела параноя спрямо обществените тоалетни.
И с право.
Бодигардът се насочи право към мен, вперил поглед във вратата на сервизното помещение. Щеше да го провери.
Подпрях левия си крак на касата на вратата, сграбчих бравата и се отпуснах назад с всичките си седемдесет килограма. След секунда усетих леко дръпване от другата страна. На канадска борба този щеше да ме смаже, но човекът не се опитваше да насили вратата, а само да се убеди, че е заключена, както повеляваше надписът. Бравата не помръдна и на милиметър. Той я пусна и се запъти обратно към изхода. Вратата на тоалетната се отвори и чух гласа му.
— Чисто е.
Останах на мястото си. Мани също можеше да реши да пробва вратата.
По пода на тоалетната се чуха други стъпки. И гласът на Мани.
— Благодаря. А сега излез, ако обичаш.
— Разбира се.
Вратата се затвори. Стъпките на Мани се приближиха към мен. И спряха.
Беше видял вратата на сервизното помещение. Чудеше се дали бодигардът я е проверил. „Естествено, че я е проверил — сигурно си мислеше. — Нали е боди гард. Но я и аз да видя…“
Стъпките му се приближиха още малко, спряха и усетих още едно подръпване. След това натискът изчезна, а Мани се запъти надясно.
Пуснах бравата и погледнах през първата дупка, която бях направил. Мани използваше най-далечния от мен писоар. Беше с лице към стената, но периферното му зрение щеше да долови движението, когато отворех вратата. Трябваше да действам бързо.
Погледнах набързо през другата дупка, за да се уверя, че бодигардът наистина е излязъл. Излязъл беше. Бяхме само двамата с Мани, както и трябваше да бъде.
Не беше като последния път. В главата ми нямаше нито една мисъл извън операцията. Нито една.
Оставих го да свърши. Иначе щеше да опикае пода, а сигурно и мен.
Започна да се изтръсква. Вдишах два пъти бързо и дълбоко. Старт.
Отворих вратата, направих широка крачка, завъртях се и поех право към него.