Дилайла се обади.
— Почвам — след което с леко подпийнал и флиртаджийски глас попита: — Извинете, това не е ли дамската тоалетна?
Трябва да беше доста близо до бодигарда, защото микрофонът на ревера й улови отговора му.
— Не, госпожице, мъжката е.
— О, Боже, колко глупаво щях да се почувствам, ако бях влязла вътре! А случайно да знаете къде е дамската?
— Мисля, че е точно зад ъгъла.
Китаецът отиде при мивките и започна да оглежда изобилието от сапуни и лосиони.
„Абе, мама ти стара, не можеш ли просто да си измиеш ръцете и да изчезнеш? — помислих си. — А най-добре изобщо не ги мий. Обещавам да не казвам на никого“.
— Вие портиер ли сте? — чух я да подхвърля.
Мъжът се изхили. Леле, как го обработваше.
— Не, чакам един човек.
Китаецът най-сетне избра един от сапуните и започна старателно да си мие ръцете. Отне му толкова време, че направо се изкуших да изскоча от помещението, да му строша врата и да го завлека вътре.
Спря водата, взе една салфетка и бавно започна да се бърше.
— А, значи сте с някого — разочаровано проточи Дилайла. — Много жалко.
— Жалко ли? — попита бодигардът.
— Ами… гаджето ми е голям тъпанар, а аз… — тя се разсмя. — Извинявайте, май пих повечко. Иначе не съм такава.
— Няма нищо.
Китаецът продължаваше да си бърше ръцете.
„Хайде бе, приятел, по ръцете ти не остана и една молекула вода…“
Най-накрая хвърли салфетката в кошчето под мивката.
„Ако сега започнеш да си решеш косата или да си оглеждаш зъбите, или да си нагласяш вратовръзката, ще те убия.“
Но той реши да не подхваща нито една от тези фатални дейности. Просто излезе от тоалетната.
— Толкова сте мил. Извинявайте, че така ви налетях — продължи да го обработва Дилайла.
— Свикнал съм жените да ми налитат. Обичам такива жени — отвърна бодигардът.
— Сериозно? Откъде сте?
— Обърни го с гръб към мен — наредих й, излязох от помещението и се запътих към вратата. — Веднага.
— Филипинец съм — отговори бодигардът.
— Готово — каза Дилайла, без изобщо да промени интонацията си.
И докато бодигардът се опитваше да проумее тази безсмислица, аз излязох от тоалетната и го ударих по тила с юмрука, в който държах фенерчето. Той изръмжа и тялото му потръпна, но не падна. Дебела глава имаше, по дяволите. Вдигнах ръка да го ударя още веднъж, но Дилайла вече замахваше към врата му със спринцовката. Той отново изръмжа и понечи да бръкне под сакото си. Сграбчих ръката му, за да му попреча. Той се опита да се обърне към мен. Дилайла посегна и извади онова, към което се стремеше — „Кимбър Про CDP II“ в кобур на хълбока.
Мъжът успя да се извърне и да ме погледне. Опита се да ме сграбчи, но в този момент краката му омекнаха — от удара или от инжекцията, не бях сигурен. Свлече се върху мен, а аз го подхванах под мишниците. Залитнах назад към тоалетната и изръмжах от усилието. Тежеше поне сто и двайсет килограма. Дилайла влезе след мен и затвори вратата. Извади пълнителя на пистолета, провери го и го върна на мястото му. Издърпа предпазителя, кимна, удовлетворена от видяното, и го спусна обратно.
— Подпри вратата — казах, борейки се с омекналото тяло на бодигарда. — Може да влезе някой.
Тя притисна дясното си стъпало към вратата и премести тежестта си върху левия крак. Завлякох бодигарда в сервизното помещение и го оставих върху някогашния му клиент. Прекрачих ги и затворих вратата.
Някой се опита да влезе в тоалетната. Когато не успя, почука. Дилайла се обади, без да маха крака си:
— Почистваме, съжалявам. Използвайте тоалетната на тринайсетия.
Почистваме. И така може да се каже. Онзи отвън се махна. Приближих се до Дилайла.
— Дай ми пистолета.
Тя поклати глава.
— Просто излез. Аз ще се погрижа за останалото.
— Хайде стига, не е работа за теб.
— Но ще я свърша.
— Остави ме да довърша започнатото. Щом имам пистолет, мога да се погрижа и за двамата.
Реших, че точно това иска да чуе, но тя поклати глава.
— Виж какво — продължих да я разубеждавам, — къде смяташ да скриеш този топ, както си облечена? По-голям е от чантата ти.
Тя си пое дълбоко въздух.
— Ти изпълни договора за Мани. Ще ти бъде платено. А сега излез.
— Веднага ми дай шибания пистолет. Не знам с колко време разполагам.
Тя ме погледна и за секунда си помислих, че съм я убедил. Но след това отвори вратата и излезе в коридора към стълбището. Последвах я. Държеше пистолета ниско до бедрото си.
Чух в ухото си гласа на Докс.
— Какво става при вас, дами и господа, диалогът ви нещо взе да ме изнервя?
— Докс, аз поемам останалата част — заяви Дилайла, без да спира да крачи към стълбите. — Можеш да си тръгваш. Моментът е подходящ.