— Не мисля, че Дилайла…
— Тя повика Гил, по дяволите. Да не мислиш, че му е казала: „Обещай да не им причиняваш нищо лошо“, а пък той е отвърнал: „Добре, скъпа, както кажеш“.
Къде се бавеше този асансьор, мътните го взели? Дилайла щеше да се сети, че съм тук. Ако Гил успееше да очисти Хилгър и Ал Джиб, следващата му стъпка щеше да е да се спусне по петите ми.
— Добре, разбрах те — обади се Докс. — Ще си намеря някое по-спокойно местенце да изчакам.
— По някое време от частните зали на петнайсетия и от ресторанта на четиринайсетия ще започнат да прииждат хора. Излез заедно с тях.
— Да, и аз това имах предвид. А ти?
— В момента чакам товарния асансьор. След като потегля надолу, ще изгубим контакт. Обхватът на радиостанцията е малък.
— Какво чакаш тогава? Изчезвай. Ще се видим на явката.
Асансьорът пристигна. Влязох и натиснах бутона за задържане на вратите. Погледнах нагоре — нямаше камера. Пазеха ги само за пътническите.
— Дойде. Да го задържа ли?
— Стига глупости. Просто слез и го прати обратно нагоре. Не знам дали изобщо ще стигна до него. Може да изляза с тълпата, след като Хилгър и останалите се избият едни други.
Не исках да го оставям, но в думите му имаше резон.
— Късмет — пожелах му и натиснах бутона за първия етаж. Вратите се затвориха и асансьорът пое надолу.
Мамка му, не исках да оставям Хилгър. Толкова близо бяхме до разплатата. Замислих се.
Контейнерът за отпадъци срещу входа. Ако се скрия зад него и в случай че Хилгър се измъкне, можеше да ми се отвори възможност. Вероятността беше малка, но пък нямаше да изгубя нищо.
След трийсет секунди вратите на асансьора се отвориха във фоайето на сградата. Охранителят, когото бях видял на влизане, стоеше точно пред тях. Беше извадил пистолета си — 38-калибров „Специал“, и го държеше прекалено далеч пред тялото си. Нахлу вътре, без дори да ме погледне.
Изкрещя ми нещо на китайски — сигурно „Излизай“. Преди дори да разбере какво става, аз пуснах куфарчето, сграбчих протегнатия пистолет с две ръце, завъртях се и го изтръгнах. Той изкрещя от изненада и уплаха. След това се долепи към стената на асансьора и отново се разкрещя. Този път предположих, че е нещо от рода на „Мамка му!“, ако не и класическото „Не стреляй!“
Вдигнах куфарчето, излязох от асансьора и се огледах. Беше чисто. Натиснах бутона за тринайсетия. Вратите се затвориха, охранителят с ужасената физиономия изчезна зад тях и се разкара от главата ми. По-добре беше да не вижда какво ще стане. Надявах се, като пристигне на тринайсетия, Докс вече да го чака там. Можеше просто да го изхвърли и веднага да слезе долу.
Пресякох улицата, озовах се до контейнера и започнах да обмислям възможностите. Добро укритие и от двете страни. Но беше прекалено далеч от сградата. Ако Хилгър излезеше и се втурнеше наляво или надясно, щях да го изпусна. Ако успеех да намеря подходящо място, щеше да е по-добре да го причакам там.
Върнах се обратно. Бюрото на охранителя. Щеше да свърши работа. Започнах да се напъхвам отдолу.
Вратата на стълбището вляво се отвори с трясък и се удари в стената. Ал Джиб изхвърча навън. Вдигнах пистолета и се опитах да го взема на прицел, но той вече беше завил зад ъгъла.
Вратата се отвори отново. Обърнах се. Този път беше Дилайла. Подаде глава и се огледа наляво и надясно, хванала кимбъра с две ръце под брадичката си. Видя ме и попита:
— Къде отиде?
— Къде е Хилгър? — отвърнах с въпрос.
— Горе! Мамка ти, къде изчезна Ал Джиб?
Посочих с глава наляво. Тя изтича натам, без да каже и дума.
Обърнах се и направих две крачки към бюрото на охранителя. Направих още една крачка. След което изругах, обърнах се и се затичах след Дилайла, като пътьом метнах куфарчето в контейнера за отпадъци.
Забелязах я в паркчето на Площада със статуята и се затичах да я настигна. Тя подмина единия фонтан. Двойките по пейките се обръщаха след нея. Втурнах се напред, разбутвайки пешеходците. Прекосихме площада и пресякохме през натовареното движение по Чатър Роуд. Ал Джиб беше на около петнайсетина метра отпред. Тичаше бързо, но тя го настигаше. Беше доста добра на бягане.
Той изскочи на „Коннот“, без дори да забави крачка. Едно такси спря на косъм от него и шофьорът натисна клаксона. Ал Джиб събори някакъв минувач, но продължи. Някой изкрещя нещо. Таксито понечи да потегли, но в този момент пред него изскочи Дилайла. Шофьорът отново натисна клаксона. Прелетях покрай него само на няколко крачки след Дилайла.
Ал Джиб се затича по „Единбург“ в посока на ферибота „Стар Фери“. Ако не беше преценил правилно времето, щеше да се озове в задънена улица на южния край на пристанище „Виктория“. Но ако го беше изчислил, щеше да се качи на отплаващия ферибот. Повече от сто години маршрутът му осъществяваше връзката между Централното пристанище в Хонконг и „Цим Ша Цуи“ на Коулун. Двупалубните открити пътнически фериботи, някои стари колкото самата услуга, тръгваха на всеки седем минути и обикновено бяха претъпкани със стотици пътници.