Ал Джиб навлезе в терминала на ферибота. Дилайла го последва. Аз влязох няколко секунди след тях и се огледах. Тълпата беше многобройна и за миг помислих, че съм ги изпуснал от поглед. Огледах се трескаво и забелязах раздвижване на едно от стълбищата — качваха се. Някаква жена се надигаше от земята и крещеше. Дилайла сигурно за миг беше изпуснала Ал Джиб от поглед, след което го беше забелязала и беше изблъскала жената от стълбите. Последвах я и вече ни деляха само няколко метра. Пълноводен поток от пътници слизаше по стълбите отляво. Мамка му, фериботът беше пристигнал преди една-две минути — което означаваше, че всеки момент ще поеме обратно. Стигнахме до нивото на залата за заминаващи, Ал Джиб беше взел сериозна преднина. Очевидно беше осъзнал, че това е последната му възможност. Затича се още по-бързо и прескочи въртележката на входа към пристана. Събори масата на касиера и по земята се разпиляха монети. Човекът изръмжа нещо на китайски.
Ние също прескочихме касата. Пристанът беше празен — пътниците вече се бяха качили на ферибота.
На планшира стоеше един моряк с прът и отблъскваше тежкия плавателен съд. Ал Джиб спринтира към кораба, скочи и се приземи право върху релинга, като едва не събори моряка във водата. Дилайла го последва. Метна се върху релинга и се набра на ръце нагоре. Морякът изкрещя нещо, но не направи опит да спре кораба. Той продължи да се движи. Кърмата му всеки момент щеше да се отлепи от пристана.
Пъхнах пистолета в колана си отзад и продължих да тичам. Давай, давай…
Още докато се хвърлях във въздуха, разбрах, че няма да успея. Приземих се върху една от старите гуми, наредени под палубата, за да омекотяват удара при акостиране. Гумата сигурно вършеше работа на кораба, но не беше от голяма полза за човешкото тяло. Изкара ми почти целия въздух, но все пак успях да се прехвърля през предпазните перила. Изкатерих се на палубата и си плюх на петите.
Дилайла и Ал Джиб бяха изчезнали в тълпата от пътници, но беше останало нещо като пътека, в която гъчканицата не беше толкова голяма. Тя ми подсказа накъде да тръгна. Извадих пистолета и се втурнах между хората. Доволен бях, че на борда няма охранители, които да усложняват нещата. „Стар Фери“ е безопасен като алея в парка.
Само след няколко метра обаче пътеката, която следвах, се затвори. Тук, на долната палуба имаше стотици хора и вече не долавях и най-малкото раздвижване, което да ми подскаже къде са Дилайла и Ал Джиб. След по-малко от седем минути щяхме да акостираме на Коулун. Нищо нямаше да попречи на Ал Джиб да скочи на пристана и да се скрие в тълпата. Трябваше да го задържим на кораба.
Придвижих се към кърмата покрай редиците дървени седалки, но не виждах нищо от хората, които не бяха успели да седнат и стояха прави.
— Дилайла? — извиках — Дилайла?
— Тук — обади се тя накъде отпред. — Аз…
Гласът й прекъсна. Чух изстрел от голям пистолет. Разнесоха се писъци. Тълпата изведнъж се люшна към мен. Хората отпред се опитваха да избягат от стрелбата.
Втурнах се напред. В един миг всички се озоваха зад гърба ми. Тогава видях.
Ал Джиб някак беше успял да се промъкне зад Дилайла и й беше отнел пистолета. Сега я беше хванал отзад през врата и притискаше дулото към слепоочието й.
Спрях, извадих трийсет и осемкалибровия и го насочих към него с две ръце. Бяха на осем метра от мен. Още дишах трудно от гонитбата, а палубата на ферибота се клатушкаше от вълните. А Ал Джиб я държеше пред себе си като щит и се виждаше само част от главата му. Беше прекалено далеч, за да рискувам.
— Хвърли пистолета — изкрещя той. — Хвърли го или ще й пръсна черепа, кълна се в Аллах!
— Недей — отвърнах колкото можах по-спокойно, — защото тогава аз ще пръсна твоя.
— Хвърли го! Хвърли го!
— Чуй ме — опитах се да надвикам вятъра, който бръснеше палубата. — Не те знам кой си. И не ме интересува. Имах работа с Мани и я свърших. Нямам нищо срещу теб и си свободен да си отидеш. Но не и ако нараниш дамата. Тогава ще се наложи да те убия, разбра ли?
Той ме погледна отчаяно, но видях, че мисли. Не можеше да застреля Дилайла. Ако го стореше, времето, за което щеше да насочи пистолета към мен, ми стигаше да го направя на кайма.
— Хайде да помислим — казах. — И да намерим начин всички да си отидем по живо, по здраво. Защо не свалиш малко пистолета? След това и аз ще сваля малко моя. А след това ще продължим.