Той се отпусна съвсем малко. Добре.
— Не! — изкрещя Дилайла. — Застреляй го!
„Дяволите да те вземат, точно това щях да направя, ако ми помагаше поне малко…“
Ал Джиб стегна хватката около врата й.
— Хвърли пистолета! — изкрещя за пореден път.
Дилайла ме гледаше с невъобразима ярост и хъхреше:
— Застреляй го! Майка ти мръсна, застреляй го!
Ал Джиб я душеше, без да иска или нарочно. Разбрах, че изгубвам контрола над ситуацията. Беше толкова напрегнат, че можеше и неволно да натисне спусъка. Или да я застреля просто за да млъкне. Или да обърка каквото и да е друго.
— Хвърли проклетия пистолет! — изкрещя. — Кълна се…
С плавно движение Дилайла сведе глава и блъсна пистолета с дясната си ръка. Куршумът се заби в тавана. Бях толкова натъпкан с адреналин, че звукът ми се стори не по-силен от бенгалски огън.
Ал Джиб започна да навежда пистолета. Дилайла го хвана с две ръце. Втори изстрел.
Пристъпих напред. Дилайла беше помежду ни, точно пред тялото му, и освен това се движеха. Още бях прекалено далеч, за да стрелям.
Той пусна врата й и се опита с две ръце да си възвърне пистолета. Не стана. Вдигна глава, видя как се насочвам към него и разбра, че е изгубил.
Пусна пистолета и се дръпна встрани. Но скоростта при изстрелване на куршума от трийсет и осемкалибров пистолет е двеста и петдесет метра в секунда. И тъй като вече бях на по-малко от седем метра от него, изстрелът го достигна за една четирийсета от секундата, плюс или минус някоя наносекунда. Доста по-бързо, отколкото той можеше да се отдръпне. Попадна право в лицето му. Той се олюля и залитна към релинга. Аз го последвах, фокусиран в тялото му, готов да го довърша.
Встрани от мен се разнесоха още два изстрела. Попаднаха в ръката и крака му. Дилайла мина покрай мен, хванала кимбъра с две ръце, неумолима като ангела на смъртта.
Ал Джиб се опита да се изправи. Ала тя не спря. Застреля го два пъти в главата. Арабинът разпери ръце и полетя през парапета в тъмните води отдолу.
В продължение на секунда само стоях и я гледах. Продължавах да държа пистолета в готовност за стрелба.
Тя се спря задъхана, отвърна на погледа ми, но не особено съсредоточено. След това свали кимбъра.
Поколебах се за миг, защото знаех, че беше повикала Гил. Ала нещо в погледа и в стойката й взе решението вместо мен. Наведох пистолета надолу и го затъкнах в колана си.
Погледнах към носа на кораба. Светлините на „Цим Ша Цуи“ бяха на по-малко от минута разстояние.
Изминаха няколко секунди мълчание. Дилайла ми подаде кимбъра.
— Ето ти го. Аз и без това няма къде да го скрия, както сам каза. Може да ни потрябва.
Пъхнах и втория пистолет в колана си и я погледнах. Опитвах се да намеря думи.
— Трябваше да го направя — каза тя. — И заради теб.
— Защо пък заради мен?
— Някой ден Ал Джиб и другите като него ще взривят ядрено оръжие в някой град. Ще загинат половин милион души — семейства, деца, бебета. Но ако това се случи, няма да е защото съм могла да го предотвратя, но не съм. Ти също не би могъл да понесеш тази тежест. Нямаше да те оставя.
От страната на кораба, където пътниците щяха да слязат всеки момент, се чуха крясъци, ставаше някаква суматоха. Досега бях твърде зает с Ал Джиб, за да забележа какво се случва.
Двамата с Дилайла се присъединихме към тълпата. Хората най-близо до нас ни разпознаха като участници в току-що разигралите се събития и ни направиха път. Колкото повече напредвахме обаче, толкова по-рядко ни оказваха подобна любезност. Онези най-близо до кърмата не бяха видели какво е станало. Не знаеха кои сме и не им пукаше. Бяха чули стрелба и крясъци и искаха да се махнат от ферибота веднага щом акостираше. Стигнахме до точка, в която тълпата беше толкова плътна, че се изгубихме в нея като още двама уплашени пътници. Не можехме да минем по-напред. Просто стояхме и чакахме като всички останали.
Акостирахме след няколко секунди. В мига, когато корабът спря, хората се изсипаха от него. Повечето крещяха на китайски, но не разбирах какво казват. Знаех само, че трябва да се махнем оттук, преди някой да ни е посочил с пръст.
Излязохме от залата на пристана, минахме покрай часовниковата кула и се вляхме в тълпите по улиците и магазините. Минахме през подлеза на Солсбъри Роуд и поехме на изток към претъпканите с хора пазари около „Натан“. Азиатец и зашеметяваща блондинка — лесно щяха да ни намерят по описанието от ферибота, а преди това и от Китайския клуб. Но още не исках да се разделяме. Трябваше да приключа с това.