Стигнахме до югоизточния край на парка „Коулун“ и влязохме в него. Разположеният на хълм сред околните улици парк беше тъмен и, както можеше да се очаква в този час, безлюден. Минахме покрай скелетоподобните птичарници и силуетите на китайските градини покрай алеята на статуите и седнахме на стъпалата на малък амфитеатър до една от безмълвните скулптури. Извадих мобилния телефон с ваучера, включих го и се обадих на Докс. Той също имаше такъв. Докс вдигна моментално.
— Ей, готин. Надявах се да си ти. Не можах да не се усмихна.
— Аз съм. Ти добре ли си?
— Добре съм. На явката съм. Ти къде си?
— В парка „Коулун“.
— Извинявай, че питам, но това не е ли в грешна посока?
— За съжаление, да. С Дилайла последвахме Ал Джиб на ферибота.
— И какво стана?
— Мъртъв е.
— Е, звучи като щастлив край. Поредната победа на добрите и удар по силите на злото. Дилайла как е?
— Добре е. Заедно сме.
— Аха, ето защо сте се шмугнали в „Коулун“. Сигурен ли си, че имаме време за такива работи.
— Сигурен съм, че нямаме. Какво стана с Хилгър и Гил?
— Ако имаш предвид оня, който стреля по Хилгър, той е мъртъв.
— Как разбра?
— Хилгър го улучи, а когато Дилайла се втурна да му помогне, дъртият Али просто литна отгоре им и се понесе надолу по стълбите. След това Гил се представи много добре, като върна на противника си изстрелите, както беше легнал на стълбите под него, но Хилгър го простреля още веднъж и повтори номера с левитацията на Али. Спря само колкото да се обърне и да застреля кучия син право в главата.
— Майка му стара, да бяхме намерили един пистолет и за теб.
— Да, щеше да ми хареса да го застрелям, а и имах възможност. Поне успях да метна един стол по него, докато слизаше по стълбите. Падна, но стана и продължи.
— Ти и твоите столове. Трябва да го патентоваш. „Стол-фунг-до“.
Докс се разсмя.
— Да, открил съм, че някоя и друга мебел от време на време влиза в работа. Както и да е, не успях да настигна Хилгър, а и той беше въоръжен и опасен, а аз — само опасен. Малко ми е трудно без пистолет в ръката. Не знам ти как се справяш.
— Няма значение. Хилгър го познават в клуба. Даже имаше резервация за тази вечер. Полицията със сигурност ще го прибере на топло. И ще разберем дали сме прави, че е провеждал собствена операция.
— Мислиш, че покровителите му ще се откажат от него, така ли?
Поколебах се.
— Да, имам усещането, че той има… врагове. Хора, които биха били доволни да го видят отритнат.
— Кое ти дава това усещане?
— Не съм сигурен. Ще проверя нещо и ще ти кажа.
— Добре. Довърши си любовната среща и дай да се видим на летището. Градът на живота вече не ми се струва толкова гостоприемен, колкото сутринта.
— До един час съм там.
— Е, няма нужда да бързаш. Да не си помислиш, че половината хонконгска полиция търси някой с твоето описание.
— Добре, схванах намека — казах му откъде да вземе резервния пакет, който бях скрил на явката. Отговори ми, че го взема и тръгва.
Затворих и погледнах Дилайла.
— Гил е мъртъв — казах. — Докс видял Хилгър да го застрелва в главата.
Тя кимна със стиснати зъби и попита:
— Какво още?
Разказах и чутото току-що от Докс.
— Сега отивам да се срещна с него на летището. Ти идваш ли?
Тя поклати глава.
— Не още. Паспортът ми не е у мен.
Не казах нищо. Още бях бесен, че се беше обадила на Гил. Опитвах се да се успокоя.
— Пък и трябва да докладвам на моите хора какво е станало. Ще има доста въпроси.
— Ще се справиш ли?
— Не знам. Смъртта на Ал Джиб определено ще ми е от полза. Това е голяма победа, голяма. Ако се беше измъкнал, не знам какво щеше да стане.
Говореше необичайно бързо. Забелязах, че ръцете й треперят.
— Добре ли си? — попитах и я погледнах.
Тя кимна. Видях, че очите й се пълнят със сълзи.
— Ти май никога… — започнах, поколебах се и продължих. — Беше ти за първи път, нали?
Тя отново кимна и сълзите й рукнаха. Разтрепери се.
Гневът ми изчезна. Прегърнах я и я притеглих към себе си.
— Направи каквото трябваше — казах. — Точно както са те обучавали. Ще се оправиш.
Тя поклати глава.
— Не знам какво ми става. Трябва да съм щастлива, да ликувам, че е мъртъв. Искам да кажа — ликувах, точно след това. Но сега…
Целунах я по главата.
— Съзнанието ти знае кое какво е. На инстинктите ще им трябва малко време да го догонят. Ще видиш.
Тя избърса очи и ме погледна.
— Толкова ме беше страх, че ще избяга. Исках да го застреляш. Когато ми опря пистолета в главата, реших, че ще умра, и исках ти да стреляш пръв, за да го видя как умира.
Кимнах.