— Когато човек е сигурен, че ще умре, но това не стане, после се чувства зле. Напомни ми някой път да ти разкажа какво ми се случи миналата година в Квай Чунг.
— Ти така и не ми разказа всичко.
— Е, ще ми дадеш ли възможност?
Тя се усмихна и докосна бузата ми.
— Дай да се срещнем някъде. Не искам всичко да свършва така… Искам… Искам да очаквам.
Свих рамене.
— Имам ти телефона. И имаме чатрума.
Ръката й се плъзна по врата ми и ме погали, отсъстващо, нежно. Беше хубаво.
— Благодаря, че ми се довери — прошепна тя. — Исках да ти го кажа още на Пукет, но не го направих. Исках да ти кажа… колко много означава за мен.
Как можеше някой да ухае толкова хубаво, след като половин километър е преследвал терорист, едва не е загинал в хватката му и след това го е убил, беше за мен загадка, на която знаех, че винаги ще се възхищавам.
— Това, че на Пукет ти се доверих, май не беше най-умната постъпка в живота ми — казах.
Тя ме погледна с пламнал поглед.
— Беше. Колкото до това, че тази вечер повиках Гил…
Поклатих глава.
— Разбирам защо го направи.
— Налагаше се. Казах му, че трябва да убие Ал Джиб, а не теб, и че ти ни помагаш. Но той не ми повярва. И когато го видях да се цели в теб…
Осъзнах, че докосвам крака й. Казах:
— Знам, чух те…
Но тя ме придърпа и ме целуна.
Млъкнах. Целувката й се нагорещи от нула до сто градуса за около две наносекунди. Там, където седяхме, беше много тъмно.
Какво пък, по дяволите, Докс също ме беше връзвал да го чакам.
Взех от станция „Коулун“ експресния влак до летището и се обадих на Докс, когато пристигнах. Той беше там. Срещнахме се в залата на заминаващи пред офиса на „Юнайтед Еърлайнс“. Той още беше в костюм и с по едно куфарче във всяка ръка.
Ухили ми се, когато се приближих към него.
— Това май е твоето — каза и ми подаде едното куфарче. — Видях го до контейнера за боклук, докато излизах от Китайската банка. Не вярвам да си искал да го изхвърлиш…
— Не, просто се отървах от баласта, за да преследвам Ал Джиб. Радвам се, че си го прибрал. Пътуването без багаж поражда подозрения.
— А ние всички знаем колко мразиш да пораждаш подозрения — Докс упорито се взираше във врата ми.
— Какво? — попитах.
Усмивката му се разшири до галактически размери.
— Готин, убеден съм, че това по яката ти е червило. Държал си се като лошо момче. А сме по средата на операция и прочие. Още малко и ще си оставиш телефона включен и ще започнеш да сваляш катой и да вършиш други такива недискретности. Ако продължаваш така, околните ще започнат да подозират, че си човек, и неприятното задължение да ги разубеждавам ще падне само върху моите плещи.
Ръката ми се вдигна към яката.
— Аз… аз само…
— Стига си се обяснявал. Знам, че след битка стават такива неща. Този път поне не ти е трябвала виагра, басирам се.
— Не, просто се сетих за Тиара.
Той се разсмя.
— Браво, върна ми го! Мамка му, сигурно цял живот ще ми го натякваш. Абе, мислиш ли, че израелците все пак ще ни платят?
— Според мен е по-добре да ни платят. Че и отгоре.
— Сигурен съм, че Дилайла ще защитава каузата ни от все сърце. Тя е свястна дама.
— Не знам в момента точно какво й е положението. Ще има да й задават доста въпроси.
— Е, ако не й се уредят нещата с нейните хора, лично аз бих бил щастлив да я поканя в нашата банда от свободни наемници. Както вече съм казвал, бъдещето е в нас. Държавите по цял свят просто ще възложат всичките си грижи по отбраната на външни лица, за да могат да гледат повече телевизия, ще видиш.
Поклатих глава.
— Не мисля, че Дилайла ще се чувства добре на свободна практика. Тя не е такава.
— Е, да се надяваме, че няма да й се наложи да избира. Това не е щастлив момент от живота на войника, както сам знаеш.
— Не, не е.
— Е, сега накъде?
— Имам малко работа в Токио. На път за тук направих резервация за полета на „Азиана“ през Сеул. Излита в… — погледнах си часовника. — Дванайсет и половина през нощта. След два часа.
— Ами Рио? Не ти ли беше там къщата?
— Нещо такова. Сигурно ще се върна след Токио.
— Може да ти дойда там на гости. Тези бразилки… леле, не ми говори.
— Опитвам се.
Той се разсмя.
— Всъщност, ела — казах. — Ще се радвам да те видя. Може да посетим още някой бар за възрастни.
Той се разсмя отново.
— Ще ми е много приятно. Наистина.
Замълчахме.
— Ами ти? Къде отиваш? — попитах го.
— Ще мръдна до Щатите да видя нашите. Отдавна не съм им ходил на гости и ми липсват.
Кимнах и се опитах да си го представя. Бях изгубил родителите си преди толкова години, че самата идея за семейни събирания или изобщо срещи с близки ми се струваше извънземна. Но може би трябваше да я преосмисля.