Бари Айслър
Рейн-сан: Специални убийства
Този роман е посветен на трима души, които вече не са тук, за да могат да го прочетат:
На баща ми Едгар, който ми вдъхна сила.
На майка ми Барбара, която ми дари просветление.
На брат ми Йън, който ми помогна да изкача планината и чиято памет ме вдъхновява да продължавам да се изкачвам.
Във времената на промяна те приличаха на есенна светкавица, нещо необичайно за сезона, празно обещание за дъжд, който ще падне неочаквано върху вече безплодни поля.
Първа част
1.
Хари пореше сутрешната тълпа както перката на акула пори водата. Следвах го на двайсетина метра от отсрещната страна на улицата и се потях заедно с всички останали в необичайната за Токио октомврийска жега. Не можех да не се възхитя колко добре е усвоило хлапето онова, на което го бях учил. Провираше се като струйка вода в някоя пролука, тъкмо преди да се е затворила, или с плавно движение избягваше малките улични клопки. Промените в ритъма му на придвижване бяха толкова неуловими, че никой не би могъл да забележи ловката маневра, с която скъси разстоянието между себе си и нашата мишена. В този момент въпросната личност крачеше с почти подозрителна бързина по „Догензака“ в посока на гара Шибуя.
Казваше се Ясухиро Кавамура. Беше висш чиновник, свързан с Либерал-демократическата партия, или ЛДП — политическата коалиция, управляваща Япония почти без прекъсване още от войната. Сегашният му пост беше заместник-министър на земята и инфраструктурата в Кокудокоцушо — ведомството, наследило някогашните министерства на строителството и транспорта, където нашият човек явно се беше провинил сериозно пред някого, защото единствено сериозно провинение можеше да бъде причина да ме потърсят. Чух в ухото си гласа на Хари:
— Влиза в магазина за плодове „Хагашимура“. Ще го изпреваря.
И двамата бяхме снабдени с датски микропроцесорни приемници, толкова миниатюрни, че се поместваха в ушния канал и можеха да бъдат открити само с фенерче. Микрофони с горе-долу същия размер бяха скрити под реверите ни. Предаванията се осъществяваха на ултрависока честота и трудно можеха да бъдат уловени, освен ако не знаеш точно какво търсиш, а дори и да знаеш, пак нищо не можеш да различиш. Това оборудване ни позволяваше да държим постоянна връзка и без да се виждаме, и да не спираме, ако мишената се забавеше или сменеше посоката. Макар да бях твърде далеч, за да го виждам, аз знаех много добре къде се намира Кавамура и можех да повървя още малко, преди да спра, за да остана зад гърба му. Да следиш някого сам, не е никак лесна работа и аз се радвах, че имам за помощник Хари.
На двайсетина метра преди „Хагашимура“ свих в една дрогерия — едно от десетките открити магазинчета по протежението на „Догензака“, предназначени да удовлетворят японската мания за всевъзможни лекарства и за изтребване на вирусите. В Шибуя можете да срещнете множество различни кланове, или бузоку, и тази сутрин се натъкнах на представителите на няколко от тях, обединени от общата нужда да се запасят с някоя от бутилираните енергийни напитки, основен артикул в дрогериите — тонизиращи питиета, които уж съдържат женшен и други екзотични съставки, но всъщност разчитат на по-прозаичното ободряващо действие на обикновения кофеин. На касата чакаха няколко сарари, или дребни чиновници, съставляващи основната маса служители във фирмите, със застинали лица и евтини куфарчета в уморените ръце, събиращи сили за още един неразличим от другите ден в утробата на корпоративната машина. Зад тях две тийнейджърки с празни лица, с коси като домакинска тел от опитите да ги боядисат оранжеви и огромни обици на носа, чиито костюми демонстрираха несъгласие с традиционния начин на обличане и поведение, избран от мъжете пред тях, но не даваха никаква представа с какво са решили да го заменят. И побелял пенсионер с увиснала кожа, но с озарено от някаква странна радост лице — може би в предвкусване на някое от онези сексуални удоволствия, с които се слави Шибуя и за които щеше да плати със скритата от жена си част от пенсията, без да му минава през ума, че тя знае за забежките му, но не дава пукната пара.