— Какво става? — попитах, след като го изчаках да се настани.
— Две неща. За едното мисля, че знаеш, а за другото не съм сигурен.
— Слушам.
— Първото е, че Кавамура явно е получил сърдечен пристъп същата онази сутрин, когато го следяхме.
Отпих глътка от чая си.
— Знам. Стана точно пред мен във влака. Неприятна работа.
Дали наистина се вглеждаше в лицето ми по-внимателно от обикновено, или само така ми се струваше?
— Видях некролога в „Йомиури“ — каза той. — Дъщеря му го е пуснала. Погребението е било вчера.
— Не си ли малко млад да четеш некролозите, Хари? — попитах, като го гледах над чашата.
Той сви рамене.
— Знаеш, че чета всичко. Нали за това ми плащаш?
Вярно беше. Хари винаги беше в течение на всичко и имаше усет как да измъкне ценна информация от хаоса.
— А второто какво е?
— По време на погребението някой е влязъл с взлом в апартамента му. Помислих си, че може да си ти, но реших за всеки случай да ти кажа.
— Как разбра? — попитах възможно най-безизразно.
Той измъкна сгънат лист от джоба си и го побутна към мен.
— Напипах един доклад на Кейсацучо.
Кейсацучо е Японската национална полицейска агенция, местното ФБР.
— Господи, Хари, има ли нещо, до което да не можеш да се добереш? Направо си невероятен!
Той небрежно махна с ръка.
— Това беше просто Соса, разследването. Защитата им е плачевна.
Не намерих за нужно да му казвам, че за защитата на Соса съм изцяло съгласен с него. Аз самият от години бях запален читател на файловете им.
Разгърнах листа и прегледах набързо съдържанието му. Първото, което прикова вниманието ми, беше името на човека, изготвил доклада: Ишикура Тацухико. Тацу. Кой знае защо, не бях изненадан.
Познавах Тацу от Виетнам, където беше пратен от Японския съвет за обществена сигурност и разследване, един от предшествениците на Кейсацучо. Притиснато от ограниченията на следвоенната конституция с нейния член девети, японското правителство нямаше друга възможност, освен да прати няколко души наблюдатели, които да му донасят за обстановката. Тацу беше командирован във Виетнам за шест месеца със задачата да праща сводки за оказваната от КГБ помощ за Виетконг. Тъй като говорех японски, получих нареждане да му помогна да навлезе в обстановката.
Тацу беше нисък, с набита фигура, която с възрастта щеше да се закръгля все повече, и кротко лице, зад което се криеше изключително силна и волева натура. Това личеше от начина, по който излъчваше гърди и навеждаше глава напред, сякаш възпиран от невидима юзда. Беше разочарован от неутралитета на следвоенна Япония и се възхищаваше от избора ми да стана командос. Аз, от своя страна, бях привлечен от скритата тъга в очите му, която по някакъв странен начин ставаше по-забележима, когато се усмихваше и особено когато се смееше на глас. Той рядко говореше за семейството си и за двете си дъщери, затова пък го правеше с нескрита гордост. Години по-късно научих от общ познат, че е имал и син, най-малкият, умрял при обстоятелства, за които Тацу никога не говореше, и разбрах откъде иде тази болка.
Когато се върнах в Япония, известно време се срещахме, но аз се отдръпнах, след като влязох в досег с Миямото и Бени. Не бях виждал Тацу, откакто промених външността си и преминах в нелегалност.
Което беше добре, защото от докладите на отдела му бях разбрал, че Тацу си има любима теория: ЛДП плаща на наемен убиец. В края на осемдесетте той беше стигнал до заключението, че твърде много ключови свидетели в случаи за корупция, твърде много финансови реформатори, твърде много млади кръстоносци срещу съществуващото политическо статукво умират от „естествена смърт“. И беше нарисувал доста стройна картинка, в чийто център стоеше тайнствена фигура, твърде силно наподобяваща моя милост.
Колегите на Тацу бяха убедени, че вижда призраци, и упоритостта, с която настояваше за разследване на един въображаем според тях заговор, с нищо не допринасяше за служебното му издигане. От друга страна, тази упоритост му осигуряваше донякъде защита от същите тези сили, които се надяваше да разкрие, защото никой не искаше да потвърди догадките му, помагайки му да умре внезапно от „естествена смърт“. Тъкмо обратното — вероятно много от враговете на Тацу се надяваха той да живее дълъг и спокоен живот. Но и другото беше вярно — че тутакси ще променят позицията си, ако Тацу се добере твърде близко до истината.
Досега това не се бе случило. Аз обаче познавах добре Тацу. Във Виетнам той беше овладял основните положения на контраразузнаването по време, когато дори началниците му не можеха да се ориентират в сводките за местоположението и числеността на виетконгските сили, и напук на статута си на информатор беше разработил оперативни канали. Вместо да си живее спокойно в някоя вила и да пише докладите си оттам, той беше предпочел действието в бойна обстановка.