Преди да заминем, й казах, че щом се върна, ще се оженя за нея. А Диърдри отвърна, че ще ме чака.
— Грижи се за Джими — помоли тя. — Няма да му е лесно.
С Джими заявихме на вербувача, че искаме да служим заедно, и той обеща да го уреди. Не знам дали имаше някаква заслуга, възможно беше просто да е излъгал, но стана както искахме. Двамата преминахме обучение към специалните подразделения във Форт Браг и се озовахме в една и съща част, съвместна програма на военните и ЦРУ, наречена Група за изследване и наблюдение, или ГИН. Името си беше чист майтап, неуспешен опит на някой идиот бюрократ да придаде на организацията прилично звучене. Със същия успех можеш да кръстиш питбул Теменужка.
Задачата на ГИН беше да извършва тайни разузнавателни операции и саботажи в Камбоджа и Лаос, понякога дори и в Северен Виетнам. Екипите бяха сформирани от ПДР — съкращение от Патрули за далечно разузнаване. Трима американци и деветима местни от така наречените Граждански отбранителни отряди, или ГОО. Тези последните обикновено бяха наемници кхмери, вербувани от ЦРУ, по-рядко монтаняри. Трима души влизаха в джунглата за една, две, понякога три седмици, без връзка с командването за подпомагане на армията във Виетнам.
Ние бяхме каймакът на каймака, малобройни и бързи, и като безмълвни призраци се промъквахме през джунглата. Всички подвижни части на оръжията ни бяха облепени с лепенки и привързани за заглушаване на шума. Толкова често действахме през нощта, че виждахме в тъмното. Дори не използвахме лосион против комари, защото противникът го надушваше. Бяхме професионалисти.
Действахме в Камбоджа по времето, когато Никсън публично се биеше в гърдите, че уважава неутралитета й. Ако действията ни излезеха наяве, той щеше да бъде принуден да признае, че е лъгал не само обществеността, но и Конгреса. Така че мисията ни беше не просто тайна, самото ни съществуване се отричаше на всички нива. На някои от акциите тръгвахме буквално с голи ръце, без каквото и да било американско оръжие и оборудване. Друг път се налагаше да се откажем от поддръжка по въздуха от страх някой пилот да не бъде свален и пленен. Когато изгубехме някого от нашите, семейството му получаваше телеграма, че е загинал „на запад от Дак То“, „недалеч от границата“ или нещо от този род, също толкова мъгляво.
Началото беше както си му е редът. Преди да заминем, си говорехме какво можем и какво не бива да правим. Бяхме се наслушали на какви ли не истории. Всички бяхме чували за Ми Лай. И бяхме решени да запазим хладнокръвие, да бъдем професионалисти. С други думи, да запазим невинността си. Като си помисля за това сега, иде ми да се изсмея.
Джими получи прякора Лудия Джейк, защото заспа насред първата ни престрелка. Иззад линията на гората ни връхлитаха трасиращи снаряди и всички се бяхме прилепили към земята и стреляхме по хората, които дори не виждахме. Това продължи часове, защото не можехме да извикаме помощ по въздуха — ние просто не биваше да сме там, където бяхме. Насред престрелката Джими каза: „Майната му!“ и задряма. Всички решиха, че номерът е страхотен. После му казваха: „Ти си луд, пич, направо си луд!“, а той отвърна: „А, много съм си добре!“ И оттогава Джими стана Лудия Джейк. Съмнявам се, че някой, освен нас двамата знаеше истинското му име.
Джими не само се държеше като луд, и видът му беше такъв. При една катастрофа с мотоциклет още в училище едва не бе изгубил едното си око. Лекарите успяха да го наместят, но не можаха да го фокусират успоредно със здравото и Джими винаги имаше вид на човек, който гледа някъде встрани, докато говори с някого. „Разноглед съм“, обичаше да казва той, когато уловеше някого да го разглежда крадешком.
В училище Джими беше доста общителен, но във Виетнам някак притихна, през цялото време тренираше и гледаше много сериозно на работата си. Не беше едър, но хората се бояха от него. Веднъж в един бар някакъв тип от военната полиция с немска овчарка се опита да му направи забележка, че се държи неприлично. Джими не го погледна, сякаш изобщо не беше забелязал присъствието му, вместо това се втренчи в кучето. Между тях като че премина нещо, някакъв животински сигнал, и кучето заскимтя и се сви. Полицаят се втрещи и мъдро реши да махне с ръка на цялата работа, а случката стана част от ширещата се вече легенда за Лудия Джейк, от когото се боят дори полицейските кучета.
Ала в джунглата нямаше по-добър от него. Той беше като животно, с което можеш да си говориш. Хората се притесняваха от разногледите му очи, от навика му да мълчи с часове. Но когато звукът на хеликоптерите, които ни подсигуряваха от въздуха, заглъхнеше в далечината, всеки искаше да е по-близо до него.