— Джун-чан! Хисашибури не! — поздрави ме тя, приглаждайки полата си с ръце.
Джун е галеното обръщение, което мама-сан ми е измислила от Джуничи — японското ми име, което на английски звучи като Джон. Аз й се поклоних церемониално, но отвърнах на усмивката й. Обясних й, че минавам случайно и не съм имал възможността да си направя резервация. Очевидно клубът е пълен и не бих искал да притеснявам никого…
— Тонде мо най! — прекъсна ме тя. Не говорете глупости!
Мама ме бутна вътре, шмугна се зад бара и измъкна бутилката „Као Лила“, която криеше някъде отдолу, после грабна една чаша и с жест ми посочи мястото — малка масичка в ъгъла.
Поседна с мен за минутка, наля ми питие и ме попита дали си имам компания — понякога се случва да отида с още някого. Казах й, че съм сам. Мама-сан се усмихна.
— Ун га йоката не! — Имам късмет!
Беше ми приятно да я видя. Не се бях вясвал в „Алфи“ от месеци, но тя помнеше къде стои моята бутилка. Един от малките трикове на мама-сан.
Масата ми беше близо до малката сцена. Помещението беше сумрачно, но окачените на тавана лампи осветяваха пианото в средата и дясната половина от сцената. Изгледът към входа не беше кой знае какво, но човек не може да има всичко.
— Липсвахте ми — казах на японски. — Кой ще свири тази вечер?
Тя потупа ръката ми.
— Една млада пианистка. Мидори Кавамура. Чака я бъдеще на звезда, даже в края на седмицата ще свири в „Блу ноут“, но един ден ще можете да кажете, че сте я чули за пръв път в „Алфи“.
Кавамура е често срещана фамилия в Япония и съвпадението не ми направи впечатление.
— Мисля, че съм чувал за нея, но не съм я слушал. Какво представлява?
— Чудесна е! Свири като разгневен Телониъс Мънк. И е професионалистка, не като някои от младежите, които ни гостуват. Горкичката, само преди десетина дни е изгубила баща си, но не отмени ангажимента.
Едва тогава фамилията ми направи впечатление.
— Съжалявам — изрекох бавно. — Какво се е случило?
— Във вторник сутринта е получил инфаркт точно на Яманоте. Кавамура-сан ми каза, че не било съвсем неочаквано — баща й имал слабо сърце. Трябва да сме благодарни за всеки миг, който животът ни дарява, не е ли така? А, ето я и нея!
Мама-сан отново ме потупа по ръката и се стопи в полумрака. Обърнах се и видях Мидори и другите двама от триото да вървят бързо и съсредоточено към сцената. Поклатих глава, опитвайки се да осъзная случващото се. Бях дошъл в „Алфи“, за да избягам от Кавамура и всичко свързано с него, а вместо това се натъквах на призрака му. Трябваше да стана и да си тръгна, но щеше да изглежда подозрително.
А и в същото време имаше момент на любопитство, сякаш се връщах на мястото на причинена от мен катастрофа и не можех да си наложа да извърна глава.
Наблюдавах лицето на Мидори, която се настани зад пианото. Беше трийсет — трийсет и пет годишна, с коса до раменете, права и толкова тъмна, че блестеше под светлината на лампата. Беше облечена в блуза с къс ръкав, черна като косата й, и ръцете и шията й се открояваха с белотата си, сякаш плаваха във въздуха. Опитах се да видя очите й, но успях да уловя само отблясък в светлината на лампите. Беше ги очертала с молив, но с това опитите й за разкрасяване се изчерпваха. Явно не й липсваше самочувствие. Пък и нямаше защо да й липсва. Изглеждаше добре и сигурно го съзнаваше.
Усетих как публиката се напряга и се привежда напред. Мидори вдигна ръце над клавишите и за миг застина така. Чух тихия й глас:
— Едно, две, едно-две-три-четири!
После пръстите й докоснаха клавишите и залата оживя.
Свиреше „Моят мънс си тръгна“ — едно старо парче на Бил Еванс, а не нейна собствена композиция. Харесвах песента, харесваше ми и начинът, по който я свиреше тя. Имаше тръпка, която те кара не само да слушаш, а и да гледаш, но кой знае защо аз бях извърнал глава.
Изгубих собствения си баща, когато бях осемгодишен. Беше убит от някакъв десен в една от уличните демонстрации, разтърсващи Токио по времето, когато администрацията на Киши ратифицира Пакта за сигурност между САЩ и Япония през 1960 година. Докато беше жив, баща ми винаги се отнасяше към мен сякаш бяхме чужди, и аз усещах, че съм причина за някакво напрежение в отношенията му с майка ми. Това обаче го осъзнах по-късно. А дотогава като всяко малко момче тайно плачех нощем, дълго след като него вече го нямаше.