Тя се облегна назад и се усмихна.
— Е? Не смятате ли, че трябва да й се представите? Тя иска да се запознае с вас.
— Вие просто ме будалкате. Нищо такова не е казала.
— Така ли? Тя ви чака, погледнете! — Мама-сан се обърна и махна на Мидори, която също помаха в отговор.
— Недейте! — примолих се, но знаех, че няма къде да избягам.
Тя рязко се наведе към мен и усмивката й изчезна, както слънцето се скрива зад облак.
— Не ме поставяй в неудобно положение. Иди я поздрави.
Какво пък, майната му! И без това трябваше да пусна една вода.
Станах и се приближих до масата на Мидори. Усещах, че е забелязала приближаването ми, но с нищо не го показа, докато не застанах пред нея. Едва тогава вдигна поглед, и очите й ме поразиха. Неразгадаеми, макар да гледаха право в мен, но не и безучастни или студени. Дори излъчваха някаква овладяна жар, нещо, което те докосва, но ти не можеш да докоснеш.
Тутакси разбрах, че мама-сан наистина ми е подложила динена кора, Мидори нямаше представа кой съм.
— Благодаря ви за музиката — изрекох, докато се чудех какво друго бих могъл да добавя. — Тя ме спаси от нещо.
Басистът, зашеметяващ с черните си дрехи, дълги бакенбарди и правоъгълни очила, изпръхтя и аз се запитах дали между тях има нещо. Мидори реагира с едва забележима усмивка, която трябваше да ми подскаже, че това вече го е чувала.
— Домо аригато — каза тя простичко и тази учтиво изречена благодарност беше отпращане.
— Не — казах, — наистина го мисля. Вашата музика е искрена — съвършената противоотрова срещу лъжата.
Аз самият не можех да си обясня какви ги дрънкам. Басистът поклати глава, демонстрирайки отвращение.
— Ние не свирим, за да спасяваме някого. Просто ни е приятно да го правим.
Мидори го погледна за миг и този поглед беше безстрастен и проницателен. Разбрах, че те двамата танцуват свой танц, чиито стъпки са им до болка познати, и басистът далеч не получава от него желаното удоволствие.
Майната му на басиста!
— Но джазът е като секса, нали? — обърнах се към него. — За да му се насладиш истински, са нужни двама.
Той направо се опули, а Мидори сви устни — може би се опитваше да скрие усмивката си.
— Радваме се, че сме ви спасили от нещо, щом така твърдите — изрече тя с глас, изразителен като кардиограма на покойник. — Благодаря.
За миг погледите ни се срещнаха и аз се опитах да разгадая нейния, но напразно. Сбогувах се и се шмугнах в тоалетната с размерите на телефонна кабина, където се замислих върху обстоятелството, че бях успял да оцелея в някои от най-жестоките боеве в Югоизточна Азия, в най-тежките сблъсъци в различни точки на света, но не бях успял да се изплъзна от капана на мама-сан.
Излязох от тоалетната и първото, което видях, беше доволната усмивка на мама-сан. Върнах се на масата си и само миг след това чух вратата на клуба да се отваря зад мен. Обърнах се да погледна кой влиза. Само след част от секундата отново гледах пред себе си. Годините практика си казваха думата — същата онази практика, която ми помогна да скрия изненадата си, преди да се е изписала на лицето ми.
Беше непознатият от влака. Същият, когото бях видял да пребърква Кавамура.
4.
На ключодържателя си имам комплект от най-необичайни приспособления, в това число няколко примитивни шперца, които непосветеният би могъл да вземе за клечки за зъби, и изпилено зъболекарско огледалце. В последното можеше да се гледа без какъвто и да било проблем, особено ако се облегнеш на лакът и си подпреш главата с ръка.
От тази позиция можах да видя как новодошлият убеждава в нещо намръщената мама-сан. Тя без съмнение му казваше, че не може да остане, защото помещението и без това е претъпкано и няма места. Видях как той бръкна в джоба на сакото си и извади портфейл, който отвори под носа на мама-сан. Тя огледа внимателно съдържанието му, усмихна се и с великодушен жест му посочи стената в дъното. Непознатият се насочи нататък и си намери място, където да застане.
Какво ли беше използвал, та да я умилостиви? Удостоверение от службата, която издава лицензите за алкохол? Полицейска значка? Наблюдавах го през цялата втора част, но той си стоеше облегнат на стената и видът му не издаваше нищо.
Представлението свършваше и трябваше да взема решение. Бях почти сигурен, че е дошъл заради Мидори, но исках да го погледам още малко и ако мога, да разбера още нещо за него. От друга страна, ако имаше някаква връзка с Кавамура, той може би се досещаше, че сърдечният пристъп е изкуствено предизвикан, и бе възможно да си спомни, че ме е видял във влака. Вероятността беше малка, но, както обичаше да казва Лудия Джейк, пропуските се наказваха жестоко. Някой можеше да разбере как изглеждам сега и прикритието на анонимността, което така грижливо си бях изработил, вече нямаше да ми послужи.