Мъжът от телефонната кабина сигурно беше сам. Ако работеше с още някого, логично би било да се махне и да му отстъпи мястото си, та да не го разкрият. Само че докато вървяхме по улицата, не бях забелязал никого зад гърба си. Ако бяха екип и всички действаха така непредпазливо, със сигурност щях да ги забележа.
Седях си тихо и наблюдавах улицата и непознатия, който отпиваше от чашата си и час по час си гледаше часовника. Или имаше среща тук, или просто си убиваше времето, преди да тръгне на среща другаде.
Оказа се първото. След около половин час с изненада забелязах по улицата да се приближава Мидори, която търсеше с поглед нещо. Очевидно „Старбъкс“, защото влезе вътре.
Мъжът в кабината извади мобилен телефон, натисна бутон и приближи телефона до ухото си. Тъкмо така трябваше да се държи човек, застанал в телефонна кабина! Видях, че не набра номера, значи беше запаметен. Очевидно не се обаждаше за пръв път.
При приближаването на Мидори непознатият се изправи и се поклони официално. Хубав поклон, личеше си, че човекът не е в Япония от вчера и вероятно познава добре езика и културата на страната. Мидори също се поклони, но не толкова дълбоко и някак неуверено. Усетих, че не се познават добре. Срещата им в „Алфи“ сигурно беше първата.
Хвърлих поглед към мъжа в кабината. Той беше прибрал телефона си и запазваше същата позиция.
Непознатият покани с жест Мидори да седне, настани се срещу нея и направи движение към щанда, но тя поклати глава. Очевидно нямаше намерение да влиза в по-близки взаимоотношения с него.
Наблюдавах ги така десетина минути. Жестовете на мъжа станаха някак умолителни, докато стойката на Мидори ми се струваше все по-скована. Най-сетне тя се изправи, бързо се поклони и си тръгна. Непознатият отвърна на поклона й, но много по-дълбоко и като че малко непохватно.
След кого да тръгна сега? Реших да оставя мъжът от телефонната кабина да реши.
Мидори излезе от „Старбъкс“ и тръгна по посока на Ропонги, а мъжът остана на поста си. Значи му трябваше непознатият, или поне му трябваше повече от нея.
Непознатият си тръгна малко след Мидори и се насочи към станция Хибия на „Ропонги-дори“. Мъжът от кабината и аз го последвахме в същия ред. Слязох с тях на перона, но на около един вагон разстояние и тримата се качихме на влака за Ебису. Застанах с гръб към тях, като наблюдавах отраженията им в стъклото. На Ебису те слязоха.
Миг по-късно ги последвах и аз с надеждата, че непознатият няма да тръгне към мен, но той направи точно това. Мамка му! Забавих крачка и спрях пред таблото с разписанието, но под такъв ъгъл, че никой от двамата да не вижда лицето ми.
Беше късно и на перона имаше само пет-шест души. Изчаках ги да изкачат стълбите и едва тогава тръгнах след тях, после ги оставих да се отдалечат на двайсетина метра, преди да изляза през изхода.
В покрайнините на Дайканяма, луксозно токийско предградие, непознатият се насочи към голям жилищен блок. Видях го да пъха ключ в ключалката на входната врата, която се отвори електронно и отново се затвори зад гърба му. Мъжът от кабината продължи още двайсетина крачки нататък, извади мобилния си телефон и проведе кратък разговор. После измъкна кутия цигари, запали и седна на тротоара.
Не, този тип не беше дружка на непознатия, както си бях помислил отначало, а го следеше.
Прикрих се в сянката на малък платен паркинг и зачаках. След около четвърт час по улицата с рев се зададе яркочервен спортен мотоциклет, явно специално пригоден да издава повече шум. Мотористът, в костюм със същия яркочервен цвят и с каска, спря пред мъжа от кабината. Онзи му посочи блока, където се беше скрил непознатият, качи се зад него и двамата с рев изчезнаха в нощта.
Сигурен бях, че непознатият живее в този блок, но в сградата сигурно имаше стотици апартаменти и нямаше начин да проверя за името. Предположих, че и изходите са поне два, така че нямаше смисъл да чакам. Останах в сянката, докато ревът на мотоциклета заглъхна, и едва тогава излязох от прикритието си и проверих адреса, после се насочих обратно към станция Ебису.
5.
От Ебису взех влака за Хибия, където щях да се прехвърля на линията за Мита и да се прибера у дома. Аз обаче никога не се прекачвам направо, преди да съм си направил проверката, затова излязох от метрото.
Влязох в един музикален магазин на „Цутая“ и се насочих към дъното, като от време на време спирах да погледна някой диск на рафтовете, от които можех да виждам вратата. Огледах набързо класическия отдел и се прехвърлих на джаза. Нещо ме накара да проверя дали Мидори има диск. Да, имаше. „Друг път“. На снимката тя беше застанала под една улична лампа в Шинджуку или някой също толкова неугледен район на Токио, със скръстени на гърдите ръце, а профилът й се губеше в сянката. Фирмата не ми звучеше познато — някоя еднодневка вероятно. Мидори още не беше звезда, но мама-сан сигурно беше права — един ден щеше да бъде.