Понечих да върна диска на мястото му, но нещо ме спря.
„Господи — помислих си, — та това е само музика! Щом ти харесва, купи си я.“
Продавачът можеше да ме запомни, затова избрах още няколко диска с джаз и концерти на Бах и се насочих към касата. Избрах си тази с най-много клиенти и уморен, разсеян на вид касиер. Платих в брой. Най-многото да запомнеше, че някой е купил няколко диска, но дали класика или джаз… Е, не че някой щеше да го пита.
Завърших огледа и се прибрах с дисковете в апартамента си в Сенгоку. Сенгоку е в най-североизточната част на града, недалеч от останките на Старо Токио, наричани от местните Шитамачи — Стария град. Кварталът е много стар, в голямата си част оцелял след голямото земетресение в Канто през 1923 година и бомбардировките през войната. В района няма нощни заведения, ако не се смятат номия — местните барове, няма и търговска част, така че пришълците са малко. Повечето му жители едоко — кореняци токийци, които живеят и работят във фамилните магазинчета и миниатюрните ресторантчета и барове. „Сенгоку“ означава „хиляда камъка“. Не знам откъде идва, но винаги ми е харесвало.
Не бих го нарекъл дом, но никога не съм имал по-добър. След смъртта на баща ми майка ми ме отведе в Щатите. Вероятно тази загуба и всички сътресения в живота й я бяха тласнали към родителите й, които не по-малко от нея желаеха помирение. Установихме се в град Драйдън в северната част на щата Ню Йорк, където тя започна работа като учител по японски в близкия Корнелски университет, а мен ме записа в едно местно училище.
Драйдън беше бял, работнически град и моите азиатски черти и различният ми английски ме правеха любимец на местните побойници. Първите си практически уроци по партизанска война получих от драйдънското население — те ме преследваха на глутници, а аз нанасях контраударите, когато бяха сами и уязвими. Правилата на тази война ми бяха ясни години преди да се озова в Да Нанг.
Майка ми се ядосваше заради постоянните ми синини и ожулени кокалчета, но беше твърде заета с работата си в университета и опитите да се сближи отново с родителите си, за да се намеси. Повечето от тези години носталгията по Япония не спираше да ме мъчи.
Така че израснах като бяла врана и едва по-късно овладях изкуството на анонимността. В това отношение Сенгоку за мен е един вид аномалия. Избрах си този квартал още преди анонимността да ми стане проблем и останах единствено заради мисълта, че злото вече е сторено. Това е едно от онези места, където всички те знаят по име и си въобразяват, че познават и бизнеса ти. Отначало се чувствах неловко — всички те познават, всички се интересуват от теб. Даже си мислех да се преместя в западната част на града. Западно Токио си е Токио и няма нищо общо с Япония. Лъскаво, забързано и ново, претъпкано със замаяни от кофеин тълпи, отчуждено и анонимно. Можех да отида там, да се смеся с тълпата, да изчезна.
Но старият град като че крие някаква магия и не мога да си представя, че ще го напусна. Обичам да вървя вечер от станцията до апартамента си нагоре по малката търговска уличка с боядисани в зелено и червено къщи, които й придават неизменно празничен вид, дори и в ранния сумрак на зимата. Тук са двойката японци на средна възраст, които държат малката бакалничка на ъгъла и ме поздравяват с „Окаери насай!“ — Добре дошъл у дома! — вместо с обичайното „Кон бан ва!“ — Добър вечер — когато ме видят да се прибирам по тъмно. Тук е пълната усмихната старица, която държи видеотеката с голямата жълта табела и облепената с плакати витрина, чиято врата е винаги отворена, стига времето да позволява. При нея се намира всичко — от Дисни до най-долна порнография, а тя самата седи от обяд до десет вечерта в малкото си магазинче като някакъв доволен женски Буда и си гледа телевизорчето до касата. Тук е и Жената-октопод, която продава пържен октопод — такояки — от едно прозорче на старата си къща, а умората и годините са придали на лицето й прилика със създанията, с които се храни. Всяка вечер тя снове около печката си и си върши работата с отмерени, механични движения и неведнъж съм виждал съседските деца да пробягват с кикот пред къщата и да си подвикват: „Тако она! Ки о цукете!“ Жената-октопод! Внимавайте! Тук е и къщата на Ямада, учителя по пиано, от която в късните летни вечери се леят тихи лениви ноти и се сливат с тътрещите се стъпки на хората, които се връщат от сенто, местната обществена баня.