Исках да дам на Кавамура три минути да си купи плодове и тогава да изляза, затова се загледах в изложените превързочни материали, което ми позволяваше да наблюдавам улицата. Начинът, по който се шмугна в магазина, ми заприлича на опит да се измъкне от наблюдението. Това никак не ми хареса. Ако не беше радиовръзката, щеше да се наложи Хари да спре внезапно, за да остане зад мишената ни, и да прибегне към нелепи действия — например да започне да си връзва обувката или да се загледа в някой афиш, и Кавамура, който може би надничаше от входа на магазина, би могъл да го забележи. Аз обаче знаех, че Хари ще подмине магазина, ще спре двайсетина метра по-нататък и ще ми съобщи местоположението си, за да възобнови преследването, когато му кажа, че парадът продължава.
Зеленчуковият магазин беше добро място да свърнеш в него — даже прекалено добро, за да бъде избрано случайно от човек, който знае пътя. Но ние с Хари нямаше да позволим да ни обърка някакъв аматьор, който черпи опита си от буквара на службите за борба с тероризма. Аз съм преминал през такова обучение и много добре знам каква е ползата от него.
Излязох от дрогерията и продължих по „Догензака“, но вече по-бавно, за да дам на Кавамура време да напусне магазина. През ума ми светкавично преминаваха множество мисли: дали помежду ни има достатъчно хора, та да не ме забележи, ако в мига на излизането се обърне? Край какви магазини минавам, в случай че ми се наложи да се шмугна в някой от тях? Дали някой не наблюдава улицата и насочилите се към гарата хора, помагайки на Кавамура да засече преследвачите си? Ако вече бях привлякъл нечие внимание, то противниковият отбор нямаше как да не ме забележи, защото до този момент крачех енергично след мишената, а сега се размотавах. Хората, бързащи за работа, не сменят темпото ни в клин, ни в ръкав. Но Хари беше в авангарда и повече биеше на очи, а аз не бях направил нищо, с което да събудя подозрение, преди да се отбия в дрогерията.
— Аз съм в „109“ — чух отново гласа на Хари.
Това означаваше, че е влязъл в прословутия „Универсален магазин 109“, прочут със своите ресторанти и модни бутици, 109 на брой.
— Лошо — казах. — Първият етаж е за дамско бельо. Ще можеш ли да се скриеш между петдесет тийнейджърки с ученически униформи, които си избират сутиени с подплънки?
— Мислех да чакам отвън — отвърна той и си го представих как се изчервява.
Входът на „109“ е любимо място за срещи, обикновено задръстено от многоезична тълпа пешеходци.
— Извинявай, реших, че ще тръгнеш да избираш бельо — пошегувах се, сдържайки с мъка усмивката си. — Застани там и чакай сигнал, след като те подминем.
— Добре.
До магазина за плодове имаше само няколко метра, но Кавамура не се виждаше никакъв. Трябваше да забавя крачка. Бях на отсрещния тротоар, извън вероятния обсег на вниманието му, така че можех да рискувам и да спра, за да набера номер на мобилния си телефон например. Но той би могъл да ме забележи, ако погледнеше и ме видеше да стоя там, макар че с наследените от баща ми японски черти спокойно можех да остана незабелязан в тълпата. Хари, чието име беше Харуйоши, беше дете на родители японци и не му се налагаше да мисли за маскировка.
Когато в началото на осемдесетте се върнах в Токио, с наследената от майка ми кестенява коса бях като ловец, облечен във флуоресцентна жилетка, и се наложи да я боядисам, за да постигна анонимността, която ме пази сега. Но през последните няколко години цялата страна беше пощуряла по чапацу — изсветляването на косата до кестеняво — и вече можех да си позволя малко отдих. Често казвам на Хари, че трябва да се направи чапацу, ако иска да си пасва с обкръжението, но той си пада малко отаку, смотаняк с други думи, и не се затормозява особено с мисли за външния си вид. Пък и не съм много сигурен, че може да направи кой знае какво в това отношение с неговата плаха усмивка, сякаш постоянно очаква да го ударят, с навика да примигва бързо-бързо, когато е развълнуван, и с по детски бузестото лице, още по-бебешко благодарение на гъстата черна коса, щръкнала във всички посоки. Но същите тези качества, които му пречат да се озове на обложката на някое модно списание, му помагат да остане незабележим в тълпата — неоценимо качество при следенето.
Вече бях стигнал точката, в която трябваше ща не ща да спра, когато Кавамура изникна от магазина и се вля в тълпата. Вървях възможно най-бавно, за да увелича разстоянието помежду ни, без да изпускам от поглед темето му, което се мяркаше сред множеството. Беше висок за японец и това беше удобно, но пък носеше тъмен костюм като деветдесет процента от хората — в това число и ние с Хари, естествено — и нямаше как да се отдалеча повече.