Тези няколко дни слушах с часове музиката на Мидори. Прибирах се от офиса си, слагах на котлона вода за рамен — спагети — и сядах на загасена лампа, потапяйки се в мелодията. Слушах и гледах през балконската врата тихите тесни улички на Сенгоку, долавях в тях миналото и чувствах, че то вече с нищо не ме заплашва.
С годините местните привички и ритуали, твърде ненатрапчиви, за да ги усетиш веднага, бяха проникнали в мен, бяха се слели с мен. Бях заразен, пропит от тях. Понякога ти се струва, че една малка крачка навън, отвъд сянката, не е прекалено висока цена за подобно удоволствие. Пък и да се открояваш, колкото и да е неизгодно в някои моменти, може да бъде и предимство в други. В Сенгоку няма място, където един непознат би могъл да се затаи и да чака жертвата си. И докато собствениците на магазинчетата не приберат стоката си от тротоарите и не спуснат ръждясалите щори, винаги има някой, който да не сваля поглед от улицата. Ако не си от Сенгоку, местните хора ще те забележат и ще се чудят какво правиш тук. А ако си от квартала — тогава пак ще те забележат, но по друг начин.
Какво пък, ще го преживея.
6.
Следващата седмица си уговорих среща с Хари в „Исан“ — собая, в която се чувствах сигурно. Трябваше да разреша тази малка загадка, но без негова помощ нямаше да се справя.
„Исан“ е стара дървена къща в Мегуро, на петдесетина метра от „Мегуро-дори“ и на пет минути път от станцията на метрото. Въпреки крайно непретенциозния си вид, заведението предлага най-добрите спагети соба в Токио. Но аз харесвам „Исан“ не само заради хубавата соба, а и заради един причудлив детайл, който винаги ме е забавлявал. На входа има гише „Загубени вещи“ и изложените предмети не са се променили през десетте години, откакто открих къщата. Понякога се чудя какво ли биха казали собствениците, ако изведнъж някой от клиентите възкликне: „Най-после! Обувалката ми от костенурка! От години я търся!“
Една от миниатюрните келнерки ме отведе до ниска маса в малка стаичка, застлана с татами, и коленичи да вземе поръчката ми. Избрах умебоши — мариновани сливи — докато чакам Хари.
Той се появи десетина минути след мен.
— Не съм и разчитал пак да избереш „Лас Чикас“ — беше първата му реплика, докато оглеждаше стените с избелели надписи.
— Реших, че е време да видиш нещо и от традиционната Япония. Прекалено много време прекарваш в магазините за електроника в Акихабара. Искаш ли да опиташ нещо класическо? Препоръчвам ти юзукири.
Юзукири са спагети соба, подправени със сока на японски цитрусов плод, наречен юзу, и са един от специалитетите на заведението.
Келнерката се върна да вземе поръчката ни — два пъти юзукири. В това време Хари ме осведоми, че не е успял да изрови нищо по-интересно за Кавамура, само най-общи биографични данни.
— Цял живот е бил в Либерал-демократическата партия. Дипломирал се е в Токийския университет през 1960 година. Политически науки. Оттам отива направо на държавна служба, заедно с останалите отличници — каймакът на курса, така да се каже.
— Щатите имат какво да научат от японците. Там вземат на държавна служба най-калпавите студенти. Все едно да сееш най-дребните зърна и да чакаш добра реколта.
— Работил съм с такива — подметна Хари. — Както и да е, Кавамура започва като административен мениджър на електронната индустрия в министерството на външната търговия и промишлеността. То работи с компании като „Панасоник“ и „Сони“, за да затвърди японските позиции на световния пазар, и в ръцете на Кавамура е съсредоточена твърде много власт за човек, който още няма трийсет. Следва повишение след повишение, изкачване по стълбицата, но нищо изключително. След МВТП е прехвърлен в Кенсецучо, старото министерство на строителството, и е заместник-министър на земята и инфраструктурата до сливането му с Кокудокоцушо.
Той замълча и прокара пръсти през щръкналата си коса, което с нищо не подобри вида й.
— Слушай, това, което знам, са повече факти от биографията му. Трябва да съм горе-долу наясно какво търся, иначе може да се натъкна на нещо, но да го подмина.
— Не се престаравай, Хари. Просто виж какво може да се направи по въпроса.
Замълчах за миг, защото знаех, че ако продължа, поемам голям риск. Но загадката трябваше да бъде разрешена.
Разказах му какво съм видял в „Алфи“ и как съм проследил непознатия до апартамента му в Дайканяма.