Той поклати глава.
— Да попаднеш на дъщерята на Кавамура по този начин? Направо не е за вярване.
Вгледах се внимателно в него. Не бях сигурен, че ми е повярвал.
— Секен уа семай йо — казах. Светът е малък.
— Може да е карма — изрече той с неразгадаемо изражение.
Господи, какво ли знае малкият?
— Не знаех, че вярваш в кармата, Хари.
Той сви рамене.
— Смяташ ли, че това има връзка с разбиването на апартамента на Кавамура?
— Възможно е. Онзи тип във влака търсеше нещо, което е било у Кавамура и не е могъл да го намери. Затова е разбил апартамента му. Явно пак не е успял и си мисли, че това нещо е у дъщеря му, защото вещите на баща й сигурно са у нея.
Келнерката ни донесе две юзукири. Без да каже дума, тя коленичи на татамито, сложи чиниите на масата и ги нагласи според някакво свое си вътрешно виждане, после се изправи, поклони се и се оттегли.
Когато свършихме с яденето, Хари се облегна на стената и се оригна гръмко и продължително.
— Никак не беше лошо — призна той.
— Знам.
— Ще те питам нещо. Ако не искаш, можеш да не ми отговаряш.
— Добре.
— Какво мислиш за всичко това? Защо си толкова притеснен? Не съм свикнал да те виждам такъв.
Понечих да му кажа, че го правя по поръка на клиент, но той нямаше да ми хване вяра.
— Някои неща, които стават, не се връзват с онова, което ми каза клиентът — рекох. — Това ме притеснява.
— Чак толкова ли?
Явно днес нямаше да се откача лесно от него.
— Това ми напомня за нещо, което ми се случи преди много време — и този път си беше самата истина. — Нещо, което не бих искал да се повтори. Да спрем засега дотук.
Той облегна лакти на масата.
— Добре, да приемем, че непознатият живее в онзи блок. В Дайканяма живеят много чужденци, но в същия блок едва ли са повече от десетина, така че имаме за какво да се заловим.
— Чудесно.
— Мама-сан ти е казала, че е репортер, нали така?
— Да, но това още нищо не значи. Показал й е карта, но тя спокойно може да е била фалшива.
— Възможно е, но все пак е нещо. Ще се опитам да проверя чужденците, които живеят в блока, по регистрациите в Нюкан и ще видим дали някой от тях работи в медиите.
Нюкан, или Нюкокуканрикиоку, е японското имигрантско бюро към министерството на правосъдието.
— Добре, действай. И виж дали можеш да ми намериш адреса на момичето. Аз пробвах на сто и четири, но го нямаше.
Той се почеса по брадичката и се загледа надолу, сякаш се опитваше да скрие усмивката си.
— Какво? — попитах.
Хари вдигна поглед.
— Ти я харесваш.
— За бога, Хари…
— Мислел си, че ще те посрещне с разтворени обятия, а тя ти е дала пътя. Това си е предизвикателство и ти искаш пак да си опиташ късмета.
— Хари, ти бълнуваш.
— Хубава ли е? Само това ми кажи.
— Няма да ти доставя това удоволствие.
— Значи е хубава. И ти харесва.
— Прекалено много манга четеш — подметнах. Така наричат дебелите, често пълни с еротични намеци евтини комикси, които са толкова популярни в Япония.
— Да, така е — потвърди той.
„Господи — помислих си, — той наистина чете тези боклуци и аз го засегнах.“
— Стига, Хари, наистина имам нужда от помощта ти, за да разбера какво става. Онзи тип от влака беше сигурен, че Кавамура има нещо у себе си, затова го пребъркваше. Само че не го е намерил — това е ясно, иначе нямаше да разпитва Мидори. Кажи ми сега: у кого са вещите на Кавамура, в това число и дрехите, с които беше облечен тогава?
— У Мидори, по всяка вероятност — сви рамене той.
— Точно така. Тя е най-сигурната следа за момента. Намери ми сведенията и ще излезем от задънената улица.
До края на обяда си говорихме за други неща. Не му казах нищо за диска. И без това си беше направил един куп изводи.
7.
На другия ден получих писмо от Хари, който беше използвал предварително уговорен цифров код, за да ми каже, че ми е пратил нещо в сайта за обяви. Предположих, че е адресът на Мидори, и не останах разочарован.
Тя живееше в малък жилищен комплекс, наречен Хараюку Баденто Хайцу — Зелените хълмове Хараюку, — в сянката на изящните сводове на олимпийския стадион от 1964 година „Кендзо Танге“. Хари беше установил, че няма автомобил, регистриран в токийската служба по превозните средства, което означаваше, че разчита на влаковете — наземните на японските железници, които можеше да вземе от гара Хараюку, или подземните от Мейджиджингу-мае или Омотесандо.
Проблемът беше, че се намираха в различни посоки и вероятността да използва едните или другите беше равна. Така че аз нямах за какво да се заловя и ми оставаше единствено да си избера удобно място за наблюдение и да чакам.