„Омотесандо-дори“, където са разположени станциите на метрото, е позната като „токийската Шан-з-Елизе“, макар че за повечето хора, които не са били в Париж, тя е просто дълъг булевард с магазини и брястове от двете страни. Множеството бистра и кафенета са проектирани в парижки стил, което ще рече, че можеш да си седиш и с часове да наблюдаваш минувачите, така че можех да убия час или два в чакане, без да привлека нечие внимание.
При всички положения, освен ако не ми се усмихнеше късметът, щях да прекарам няколко ужасно отегчителни дни в чакане и гледане. Хари обаче беше измислил нововъведение, което ме спаси — начин да превърнеш дистанционно телефона в микрофон.
Методът действа само при дигитални апарати с високоговорител, при които връзката може да се осъществи и без вдигане на слушалката. Звукът е малко глух, но все пак се чува. Хари беше предвидил следващия ми ход и беше проверил телефона на Мидори. Можехме да действаме.
На следващия ден, събота, пристигнах в десет сутринта на „Омотесандо-дори“, екипиран с миниатюрно приспособление, което щеше да активира телефона на Мидори, и мобилен телефон, през който щях да слушам. Седнах на малка маса, гледаща към улицата, и поръчах еспресо на отегчената сервитьорка. Докато наблюдавах рядката сутрешна тълпа, натиснах бутона на устройството и чух слабо съскане, което ми подсказа, че имам връзка. А иначе други шумове нямаше. Не ми оставаше нищо, освен да чакам.
Недалеч от кафенето работеше бригада строителни работници, които поправяха уличното платно. Четирима мъже бъркаха и отмерваха чакъла — двойно повече, отколкото бяха нужни, но якудза, японската мафия, е тясно свързана със строителната индустрия и държи работниците да имат работа. Правителството, което се радва на всяка форма на трудова заетост, й помага в това. Така безработицата остава в поносими за обществото граници и машината не спира.
Като заместник-министър на Кокудокоцушо бащата на Мидори вероятно е отговарял за повечето големи строителни проекти в цяла Япония. И е бил много навътре в нещата. Нищо чудно, че някой е желаел преждевременната му кончина.
Двама мъже на средна възраст с черни костюми и вратовръзки — погребалните одежди в съвременна Япония — излязоха от кафенето и отвън ме лъхна миризмата на горещ асфалт. Тя ми напомни за детството ми в Япония, когато в края на лятото майка ми ме водеше в училище за първия учебен ден. По това време на годината улиците като че постоянно се ремонтираха и за мен тази миризма все още носи спомена за побоите и отритването.
Понякога имам чувството, че животът ми е разделен на сегменти. Аз бих ги нарекъл „глави“, но парчетата са така накъсани, че им липсва напълно последователността на повествованието. Първият сегмент свършва със смъртта на баща ми — събитие, разтърсило моя предсказуем и сигурен свят, за да го замени с уязвимост и страх. И още едно прекъсване — когато получих кратката военна телеграма с известието, че майка ми е мъртва и мога да ползвам отпуск за погребението. Заедно с майка си аз изгубих своя емоционален център на тежестта, далечния си морален наставник, и бях обзет от едно ново и ужасяващо усещане за свобода. Камбоджа беше следващото скъсване, още една стъпка навътре в мрака.
Интересно, че никога не съм гледал на времето, когато майка ми ме отведе от дома в Щатите, като на вододел — нито тогава, нито сега. Бях чужд и на двете места и преместването само затвърди това положение. Пък и последвалите придвижвания във времето и пространството не бяха с нищо по-различни. Десет години след погребението на Лудия Джейк скитах по земята като наемник и предизвиквах боговете да ме унищожат, но оцелявах, защото част от мен вече беше мъртва.
Воювах на страната на ливанските християни в Бейрут, после ЦРУ ме прати да обучавам муджахидините в Афганистан във войната срещу Съветите. Бях съвършеният кандидат — с боен опит и дълга история на наемник, която позволяваше на правителството да си измие ръцете с мен, ако се наложи.
Откакто се помня, все воювам, а времето преди това ми се струва някак призрачно, като в мъгла. Войната е отправната точка, от която подхождам към всичко друго. Тя е единственото, което познавам. Знаете ли онази будистка притча? „Един монах се събудил, след като сънувал, че е пеперуда, и се запитал дали не е пеперуда, която сънува, че е човек.“
Малко след единайсет чух раздвижване в апартамента на Мидори. Стъпки, после шум на течаща вода, вероятно душът. Спомних си, че тя работи нощем, логично беше да става късно. Минаваше дванайсет, когато чух входната врата да се затваря и езичето на бравата да щраква. Най-сетне беше излязла!