Той се усмихна.
— Вие сте японец, но сте и американец, нали?
Аз запазих невъзмутимо изражение.
— Няма значение, мисля, че ще ме разберете. Знам, че американците обожават прямотата. Това е една от най-неприятните им черти, двойно по-неприятна от факта, че непрекъснато се поздравяват с прямотата си. А сега дори и аз съм заразен от тази болест! Разбирате ли сега каква опасност е Америка за Япония?
Гледах го и се чудех дали не е някой твърдолинеен реакционер. Такива се срещат от време на време — проповядват омраза към Америка, но дълбоко в себе си й се възхищават.
— Защо, да не би американците… да провокират твърде много искрени разговори? — попитах.
— Разбирам иронията ви, но не сте далеч от истината. Американците са мисионери, същите като онези, които преди пет века са дошли да християнизират Кюсю. Сега обаче те проповядват не християнство, а американския начин на живот, който е официалната светска религия на Америка. Прямотата е само един от всичките аспекти, и то доста безобиден.
Нищо не ми пречеше да се позабавлявам.
— И вие се опасявате, че са ви обърнали в тяхната вяра?
— Разбира се. Американците вярват в две неща. Първо, напук на всекидневния опит и здравия разум, те са убедени, че „всички са създадени равни“. И второ, че сляпата вяра в пазара е най-добрият начин за едно общество да си подреди работите. Америка винаги е имала нужда от такива трансцендентални идеи да обединяват гражданите й, които идват от различни култури по целия свят. И американците умират да доказват универсалността на тези идеи и правотата им, като ги натрапват на другите култури. В религиозен контекст подобно поведение може да се окачестви като мисионерство с оглед на корените и ефекта си.
— Интересна теория — кимнах аз. — Но агресивността спрямо другите култури никога не е била американски монопол. Как ще обясните японските колониални интереси в Корея и Китай? Като опит да се спаси Азия от тиранията на пазарните сили на Запада?
Той се усмихна.
— Отново долавям ирония, но вашето обяснение не е толкова далеч от истината. Защото именно пазарните сили — конкуренцията — дадоха тласък на имперските ни завоевания. Западните нации вече бяха заели позиции в Китай — Америка беше узаконила ограбването на Азия с „политиката на отворени врати“. Какво можехме да направим ние, освен да вземем пример от тях, та да не им позволим да стегнат примката около врата ни и да ограничат достъпа ни до суровините?
— Кажете ми истината — попитах, впечатлен пряко волята си, — наистина ли вярвате в това? Че японците никога не са искали война и Западът е единственият виновник? Първите ни завоевателни кампании против Корея са още преди четиристотин години, по времето на Хидейоши. Какво общо има Западът с това?
Той ме изгледа втренчено, приведен напред, с пъхнати в колана палци.
— Не схващате главното в думите ми. Японските завоевания през първата половина на този век са реакция на западната агресия. По-рано причините са били други, в това число жаждата за власт и плячка. Войната е част от човешката природа, а ние, японците, също сме хора, нали? Но ние никога не сме използвали, нито сме разработвали оръжия за масово унищожение, за да убедим човечеството в правотата на идеите си. Направиха го Америка и нейният незаконороден близнак, комунизмът.
Той още повече приближи лице към мен.
— Война винаги е имало и ще има. Но интелектуален кръстоносен поход в световен мащаб, зад който стоят модерните индустриални икономики, съпроводен със заплахата от ядрено аутодафе срещу неверниците? Това само Америка го прави.
Да, това потвърждаваше диагнозата ми. Този човек беше крайнодесен фанатик.
— Благодаря ви за откровеността — поклоних се леко. — Ии бенкио ни наримашита. Беше истински урок.
Той отвърна на поклона ми.
— Кочира косо. За мен също. Може би пак ще се срещнем.
Изпроводих го с поглед, после се запътих към един от редовните посетители на залата, Ямаиши, когото познавам от доста време, и го попитах дали познава този човек.
— Ширанаи — вдигна рамене той. — Амари ширанаи као да. Да кедо, сугоку цуйоку на. Рандори, мита йо. — Не го познавам. Но е много добър джудист. Видях схватката ви.
Исках да се поразхладя, преди да взема душ, и слязох на петия етаж в едно празно доджо. Тази стая беше най-приятна, когато я осветяваха само отблясъците от увеселителния парк Коракуен, които блещукаха недалеч. Поклоних се срещу портрета на Кано Джигоро в дъното и започнах да правя укеми, докато стигнах средата на стаята. Застанал в мрака, аз се вглеждах в Коракуен. Чувах далечния шум на влакчето, което се изкачваше бавно към най-високата точка, после шумът затихна за миг, за да го последва грохотът на шеметното спускане и писъците на пътниците.