Идвах в Кодокан, защото тук беше най-доброто място да практикуваш джудо, но както и кварталът ми в Сенгоку, той беше станал за мен нещо далеч повече.
Влакчето продължаваше да трака, а в небето над него угасваше последната светлина на деня. Минаваше седем и вече беше късно за „Блу ноут“. Още по-добре.
9.
Нямах специални планове за следващия ден, така че реших да се отбия в една антикварна книжарница в Джинбочо. Тази част на града е известна с претъпканите си книжарници, някои специализирани върху Изтока, други — върху Запада. Преди няколко дни собственикът ме беше известил по пейджъра, че ми е намерил едно старо томче с шимеваза — хватки от джудото, което издирвах от много време, за да го прибавя към скромната си колекция от бугеи, ръководства по бойни изкуства.
Взех метрото по линия Мита до станция Сенгоку. Понякога използвам подземната железница, друг път наземната от Сугамо. Добре е да си непредсказуем. Днес някакъв свещеник в шинтоистки одежди събираше пожертвования на входа на станцията. Напоследък тези типове се бяха навъдили много и вече бяха навсякъде, не само пред парламента. Взех влака за Онаримон и слязох в Джинбочо. Смятах да изляза през най-близкия до книжарница „Исеидо“ изход, но погълнат от мислите за Мидори и Кавамура, поех по грешен коридор. Едва когато свих зад ъгъла и се озовах пред табела на линията Ханвоман, разбрах грешката си и направих обратен завой зад същия ъгъл.
По коридора, на десетина метра от мен, бързо се приближаваше тантурест японец. Погледнах го в лицето, но той не ми обърна внимание. Беше облечен в раиран костюм и раирана риза. Сигурно беше прочел някъде, че райетата издължават фигурата.
Погледнах надолу и разбрах защо не съм го чул — беше обут в евтини обувки с гумени подметки. Но куфарчето, което носеше, беше кожено и изглеждаше скъпо. Бизнесмен, който разбира от хубави куфарчета, но допуска, че няма да забележат евтините му обувки? Може. Само че това не беше мястото за бизнес — повече биха му подхождали Касумигасеки или Акасака. Обувките биха били много удобни за дълга разходка — особено ако следиш някого.
Освен куфарчето човекът не носеше нищо, но въпреки това почувствах напрежение, докато се разминавахме. Нещо у него ме накара да застана нащрек. Леко забавих крачка и погледнах през рамо. Лицата лесно се маскират, дрехите се сменят, но походката си трудно можеш да промениш. И тъкмо това се опитвам да запомня. Този тип стъпваше ситно-ситно, но размахваше твърде самоуверено ръце и леко полюшваше глава.
Продължих в обратната посока, като не забравих да огледам добре станцията, преди да изляза. Може и да нямаше нищо, но аз щях да запомня лицето и походката му и да внимавам дали няма да се появи отново.
Книгата, както ми бяха обещали, беше в отлично състояние и цената напълно й подхождаше, но аз знаех, че тънкото томче ще ми достави огромна наслада. Нямах търпение да си тръгна, но въпреки това търпеливо изчаках, докато собственикът грижливо, с почти ритуални движения го загъваше в дебелата кафява хартия. Той знаеше, че не е за подарък, но това беше начинът му да демонстрира важността на покупката и нямаше да е учтиво да го припирам. Най-сетне човекът ми подаде с поклон пакета и аз го приех по същия начин, като не забравих да се поклоня и на излизане.
Върнах се в метрото. Ако имах някакви съмнения, че ме следят, можех да взема и такси, но ми се искаше да проверя дали човекът с куфарчето пак ще се появи. Почаках на перона да заминат два влака. Ако някой ме следеше, щеше да му се наложи да чака заедно с мен. Но перонът беше празен, а човека с куфарчето го нямаше. Може би опасенията ми бяха напразни.
Отново се замислих за Мидори. Тази вечер беше второто й представление в „Блу ноут“ и щеше да започне след около час. Какво ли щеше да си помисли, ако и тази вечер не отидех? Може би щеше да реши, че е надценила интереса ми към нея и е избързала, като ме е поканила. Вероятността да се видим пак беше минимална, а ако все пак случайно се срещнехме, щяхме да се държим малко непохватно, но любезно — двама души, които са се срещнали и са се запознали, но това познанство по някаква причина не е продължило. Би могла да попита мама-сан за мен, но щеше да научи само, че се появявам в „Алфи“ от дъжд на вятър, всеки път без предупреждение.
Запитах се какво ли би било, ако се бяхме срещнали при други обстоятелства. Би могло да бъде хубаво, помислих си отново.