Абсурдността на ситуацията едва не ме накара да се изсмея. В живота ми нямаше място за подобно нещо и аз го знаех.
За кой ли път си спомних думите на Лудия Джейк: За нас вече няма дом, Джон. Не и след това, което направихме.
Това беше може би най-искреният съвет, който бях получавал някога. „Забрави за нея — наредих си мислено. — Нямаш избор.“
Пейджърът ми избръмча. Намерих автомат и набрах номера.
Беше Бени. След обичайната размяна на любезности той заяви:
— Имам нова работа за теб, ако те интересува.
— Защо ме търсиш по този начин? — попитах.
— Спешно е. Интересува ли те?
— Знаеш, че не отказвам работа.
— Този път ще трябва да нарушиш едно от правилата си. Направиш ли го, ще има премия.
— Слушам те.
— Става дума за жена. Джазова музикантка.
Дъхът ми секна.
— Там ли си? — чух гласа му.
— Да, слушам те.
— Ако те интересуват подробности, знаеш къде да ги намериш.
— Как се казва?
— Не по телефона.
Нова пауза.
Той се прокашля.
— Добре де, името е същото като предния път. Случаите са свързани. Толкова ли е важно?
— Всъщност не.
— Ще се заемеш ли?
— Едва ли.
— Ако се съгласиш, премията ще е голяма.
— Колко голяма?
— Знаеш къде да намериш подробности.
— Ще хвърля едно око.
— Искам отговор до четиридесет и осем часа. Работата не търпи отлагане.
— Като всеки път — отвърнах и затворих.
За миг останах на мястото си, загледан в забързаната тълпа.
Мамка ти, Бени! Защо трябваше да ми казваш: „Работата не търпи отлагане“, та да разбера, че ако не я свърша аз, ще я свърши някой друг?
Защо Мидори? Явно беше свързано с Булфинч, репортера. Той я беше търсил в „Алфи“, видях го и аз, и мъжът от телефонната кабина. Не знам за кого работеше последният, но този някой явно беше преценил, че Мидори е научила нещо, което не й се е полагало да знае, или пък че е получила от баща си нещо, до което Булфинч се домогва. Нещо, с което не бива да се рискува.
„Можеш да го направиш — помислих си. — Ако не ти, някой друг ще го направи. Ти поне ще действаш бързо и ще си на ниво. Тя няма да почувства нищо.“
Но това бяха само думи. Исках да мисля така, но не можех. Вместо това усещах, че нейният свят никога не би трябвало да се сблъсква с моя.
В този миг пристигна влакът за Отемачи, откъдето се отиваше в Омотесандо и „Блу ноут“. Знамение, помислих си и се качих.
10.
Ако искате да оцелеете толкова дълго, колкото мен в света, в който живея, трябва да започнете да мислите като противника. Аз го научих от бандите, които ме преследваха като дете, а в Камбоджа затвърдих урока. Трябва да си задавате въпроса: ако се опитвах да се добера до някой като мене, какво щях да направя?
Предсказуемостта е ключът към всичко, географска и хронологическа. Трябва да знаете къде ще бъде човекът и по кое време. Това се постига чрез следене по пътя към работата му, отбелязване на часовете, когато идва и си тръгва, докато влезете в стереотипа му. Тогава избирате мястото, където ще е най-уязвим, и залагате капана.
И докато правите това, не бива да забравяте, че някой друг ви подлага на същата тази операция. Ако разсъждавате по този начин, значи няма да сте лесна мишена.
Същият принцип важи и при предотвратяването на престъпленията. Ако искате да се сдобиете спешно с малко пари, къде ще застанете? Най-вероятно до някой банкомат, и то през нощта. Ще си потърсите по-оживено място, за да си спестите дългото чакане, но не прекалено, та да можете спокойно да се приближите до набелязаната мишена. Ще се скриете на някое тъмно местенце, да не ви забележи мишената, но достатъчно близо до автомата, за да стигнете до него, когато отброи парите. Ако наблизо има полицейски участък, ще се чувствате нервни и най-вероятно ще си изберете по-спокойно място. И така нататък. Ако разсъждавате така, със сигурност ще знаете къде би могъл да се спотайва някой и къде ще сте най-уязвими и се налага да проявите бдителност.
С Мидори дори не се налагаше продължително следене. Разписанието й не беше тайна за никого и вероятно тъкмо затова Булфинч беше успял да я намери в „Алфи“. И тъкмо затова хората на Бени щяха да я открият без особено усилие.
От Отемачи се прехвърлих на линията Чийогасен до Омотесандо. Изминах бързо краткото разстояние от станцията до кафе „Яху“, което беше и интернет клуб. Влязох, платих таксата и седнах пред един от компютрите. Трябваха ми само няколко секунди, за да прочета съобщението на Бени. Открих няколко сканирани вестникарски снимки на Мидори, домашния й адрес, програма на концертите, включително и тазвечерното изпълнение в „Блу ноут“, и кодирани указания всичко да изглежда естествено. Предлагаха ми равностойността на сто и петдесет хиляди долара в йени — значително повече от обичайното.