Споменаването на тазвечерното представление в „Блу ноут“ таеше заплаха. Времето и мястото бяха известни. Ако искаха да се отърват от нея, тази вечер беше много подходяща. От друга страна, Бени ми беше казал, че имам четиридесет и осем часа да си помисля, което подсказваше, че поне дотогава тя ще е в безопасност.
Но дори и да разполагаше с това време, не виждах какво бих могъл да направя аз. Да я предупредя, че някой иска да я премахне? Можех да опитам, но дали щеше да ми повярва? И дори да ми повярваше, после какво? Ще я уча как да се грижи за личната си сигурност? Или ще й отварям очите за прелестите на живота в нелегалност?
Смешна работа. Оставаше ми само едно. Да използвам тези четиридесет и осем часа, за да разбера защо хората на Бени са решили, че Мидори им пречи, и да отстраня причината.
Можех да извървя пеша разстоянието до „Блу ноут“, около километър или малко повече, но реших да взема такси и да се поразходя наоколо. Казах на шофьора да ме закара до „Кото-дори“, после да свие наляво към „Блу ноут“. Надявах се оживеното движение да ни забави, та да хвърля едно око на местата, които самият аз бих използвал, ако устройвах засада.
Движението наистина беше натоварено и имах възможност да се огледам добре. Всъщност „Блу ноут“ не е място, където лесно можеш да причакаш някого. Заведението е заобиколено предимно от магазини, които по това време вече бяха затворени. Ресторантът отсреща с откритата си тераса беше удобно място за наблюдение, но тясната външна стълба го правеше неподходящ за следене.
Накарах шофьора да спре преди „Омотесандо-дори“, слязох и извървях пеша четирите пресечки до „Блу ноут“. Огледах внимателно всички съмнителни места, но теренът беше чист.
Отвън вече чакаше дълга опашка преди започването на втората част. Приближих се до билетното гише, където ми казаха, че всичко вече е продадено, освен ако нямам резервация.
По дяволите, не бях помислил за това! Но Мидори би трябвало да се сети, ако наистина искаше да ме види.
— Приятел съм на Мидори Кавамура — обясних. — Джуничи Фудживара…
— Да, разбира се — тутакси отвърна служителят. — Кавамура-сан ме предупреди, че може да дойдете. Почакайте тук, моля. Втората част започва след петнадесет минути. Искаме да сме сигурни, че сме ви дали хубаво място.
Кимнах и се дръпнах настрана. Само след няколко минути зрителите от първата част започнаха да излизат, а малко след това ме поведоха надолу по широко стръмно стълбище и ме настаниха точно срещу празната още сцена.
Публиката започна да приижда и да се настанява, но нищо не привлече вниманието ми.
„Ако искаше да се добереш до нея и имаше възможност да избираш, кое място щеше да си избереш? Някъде близо до изхода. Това би ти дало възможност да избягаш, ако се наложи, както и да държиш под око цялата зала, при това ще наблюдаваш всички в гръб.“
Обърнах се назад и се огледах, сякаш търсех познат. До единия изход седеше японец около четиридесет и петте. Хората около него си говореха, само той явно беше сам. Беше облечен в смачкан костюм, тъмносин или сив, като че купен от магазин за дрехи втора ръка. Изражението му беше благо, даже прекалено, за да ми хареса. Залата беше пълна с оживено бъбрещи ентусиасти, чакащи с нетърпение да започне представлението. А благият чичко като че се стараеше единствено да не притеснява никого. Отбелязах го като възможен обект.
Извърнах се на другата страна. Три млади жени с вид на секретарки, излезли да се поразвлекат. Нищо, което да ме притесни.
Благият чичко можеше да ме наблюдава в гръб и трябваше да направя всичко възможно да не забележи подозрителното ми усамотение. Съобщих на околните, че съм приятел на Мидори и че съм тук по нейна покана. Това веднага предизвика интереса им, всички започнаха да ми задават въпроси и скоро си подмятахме шегички като стари приятели.
Сервитьорката се приближи и аз си поръчах дванайсетгодишен „Краганмор“. Околните тутакси последваха примера ми. Бях приятел на Мидори Кавамура, така че каквото и да бях поръчал, все щеше да е най-доброто. Може би дори никой от тях не знаеше дали си е поръчал дванайсетгодишно уиски, водка или някаква нова марка бира.
Мидори се появи с останалите от триото и всички се заеха да ръкопляскат. В „Алфи“ не беше така — там при появата на музикантите залата замираше в благоговейна тишина.
Мидори зае мястото си на пианото. Беше облечена в избелели джинси и черна кадифена блуза, дълбоко деколтирана и прилепнала, на чийто фон кожата й като че искреше с белотата си. Тя наведе глава и докосна с пръсти клавишите и залата замря в очакване.